![Белязана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/5/belyazana-bg-download.jpg)
Белязана [bg]
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-09-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белязана [bg]». Краткое содержание книги:
По времето, когато бе приключила с подметката, брадичката вече я болеше. Не можеше да се сравнява по количество с дажбите в раницата, които дори в този момент остаряваха още повече, но поне засити глада й. Когато бутна очуканата метална чиния, кръчмарят бързичко се изправи пред нея.
— Това ли ще е всичко? — запита неискрено, повече заинтересуван от парите й, отколкото от това дали й е харесало.
— Да, благодаря — отвърна Миранда.
— Пет медни за храната и две за бирата — рече той, протягайки ръка.
Седем медни монети. Малко повечко от очакваното. Ако паметта не я лъжеше, във войнишката кесия бе имало двадесет медни. Първата мисъл, докато посягаше към кесията, бе дали ще й останат достатъчно пари, за да наеме стая. Но въпросната мисъл бе изместена от вцепеняващото осъзнаване, че кесията с монети липсваше от колана й. Отчаяно се потупа, надявайки се да й отговори метално издрънчаване, но единственият звук идваше от нетърпеливото потрепване с пръсти от страна на кръчмаря. Тревогата прогаряше ума й, докато Миранда трескаво опипваше първо от едната страна на прокъсания си плащ, сетне и от другата, методично проверявайки джобовете си.
— По-бързо, госпожичке! И други клиенти чакат! — сурово каза пивничарят.
— Аз… просто… — заекна тя, вдигайки раницата си от пода, за да погледне в нея.
Когато постави чантата пред себе си, внезапното разместване събори омотания меч. Той издрънча на земята. Миранда бързо се наведе да го вдигне. Непохватно го взе от пода и се изправи, откривайки, че не е сама. Високата, сенчеста фигура, която бе зърнала по-рано в ъгъла. Качулката бе дръпната напред, така че в мрачната светлина лицето му бе напълно скрито. Беше поне една глава по-висок от нея, но грубото наметало не позволяваше да се види нищо от телосложението му. Отметна едната страна на плаща си, за да повдигне стройна ръка в кожена ръкавица и сив ръкав. Нямаше непокрита кожа — почти в неписано правило, наложено от вилнеещия навън студ. Непознатият разтвори длан, от която върху бара издрънча сребърна монета.
— Вечерята на младата дама е от мен — заговори странникът с ясен, самоуверен глас. — Двамата с нея сме стари приятели. Надявам се да останеш да нощуваш, защото имаме толкова много да си разказваме.
— О, да, ами… възнамерявах да го сторя, ако ми стигнат парите — промълви тя.
Втора монета издрънча върху плота.
— Най-добрата ти стая, добри ми господине! — рече качулката.
Гостилничарят измъкна връзка ключове от оцапаната си престилка. Внимателно избра най-малко износения, постави го на масата и посегна да обърше монетите. Непознатият го спря.
— Не бързай толкова, добри ми пивничарю. Смятам, че бутилка вино би представлявала прекрасна компания в подобна нощ.
— Изключително съжалявам да ви кажа, че не разполагам с такова — каза кръчмарят. Очевидно среброто бе отговорно за ново проявената му любезност.
Трети сребърник.
— Все пак провери, мъчи ме жажда.
— Ще ми се да можех да помогна, но…
Четвърта монета.
— Но все пак още един поглед няма да навреди? — додаде гостилничарят.
Бавно прекоси опушения праг и се върна веднага с бутилка в ръце.
— Случайно ми е останала една бутилка от миналата година. Пийте го със здраве! — изрече с широка усмивка, докато смиташе еквивалента на голяма купчина медни монети в джоба на престилката си.
— Благодаря. Благодаря и на теб. Радвам се… да те видя… отново. Ще се качвам в стаята си — каза Миранда, събирайки си нещата, като не забрави ключа и бутилката.
Подобен късмет бе истинска рядкост, а дори и в тези случаи нещата имаха склонност да се влошават доста бързо. Искаше да се е добрала до стаята, преди и сега да стане така. Изкривените стъпала изскърцаха под тежестта й, но все пак я отведоха до зле осветен коридор на втория етаж. На лявата стена имаше прозорци, чиито дебели завеси бяха дръпнати, за да предпазват от студа. Стиска от последните слънчеви лъчи се прокрадваха през цепките, за да полегнат върху разнебитените врати. Наброяваха седем, последната, от които можеше да се похвали с арка. Миранда се приближи към нея, присвивайки очи, за да сравни номера й с този върху ключа. След като отдръпна завесите, за да освети вратата, девойката опита да отключи.