Белязана [bg]

Баща й би се навъсил. Мислите й се насочиха към него. За последно бе виждала лика му дори по-отдавна от майчиния. Трябваше да се напрегне, за да си припомни чертите му. Войник, връщащ се у дома за не повече от няколко седмици, преди службата отново да го призове. Но пак бе намерил време да й предаде някои от най-ценните уроци. Макар да бе на не повече от шест, когато за последно бе говорила с него, той се бе погрижил тя да притежава известна представа за характера на реалността. Разказваше й истории за приключенията си, неизменно завършващи с наставление. Бе я научил да обръща внимание и да се учи от грешките си.

Прогони спомените с тръсване на глава. Тези дни бяха минало, твърде болезнени за припомняне.

Възползвайки се от оформилата се празнина, вбесяващите думи на свещеника бързо изникнаха в ума й. Миранда отново разтърси коси. Трябваше й нещо, което да отдалечи мислите й от гнева и болката.

— Тъй значи, Крайдол и Ренак. На еднакво разстояние от църквата. Кои други от посетените от мен градове споделяха църква? Лукаст и Мърток… Скел и Марна… — замисли се на глас тя.

Скриви лице в гримаса, тъй като това не се оказа достатъчно да прокуди свещеническите думи от главата си.

— Крайдол! — насили ума си Миранда. — Откъде ли е дошло името? Дали се намира край дол?

Продължи да насочва ума си върху тази и други удобно безполезни теми и през остатъка на самотното, мразовито пътуване. По времето, когато се намираше в мрачната, опушена крайдолска кръчма, вече бе изчерпала и последните безсмислици. Табелката над вратата оповестяваше мястото като „Гущеровият бокал“ — име, с което й се щеше да бе разполагала по време на пътуването насам, за да размишлява над него. Със сигурност щеше да запълни поне няколко минути. Уханието на печено месо и изкусителното кълколене на наливано вино твърдо изложиха на дневен ред празния й стомах.

Масите в шумното помещение бяха отчасти запълнени. Докато диреше място за сядане, Миранда усещаше очи да се взират в нея на свой ред. Погледът й премина лицата на поне дузина млади мъже, които бяха прекалено здрави и млади, за да не присъстват на фронтовата линия. Явно всеки от тях бе открил някакъв начин — очевидно непочтен — за да избегне задължителната служба. И сега пиеха и се смееха тук, клеймосвани като престъпници заради това, че са избрали да живеят. Сред колекцията лица се открояваше една подозрителна на вид фигура, седяща в един от мрачните ъгли, все още обгърната в сиво наметало. Почти всеки от присъстващите носеше подобен плащ — раздавани безплатно от краля като знак на благоволение към унизените маси.