Знакът на жрицата [bg]

Щеше да каже същото, ако се бях прибрал с пъдпъдък или див заек. Роза не знае какво означава да ловуваш. Аз постоях малко и я наблюдавах как дялка. За миг светлите й плитки се усмириха и тя сбърчи замислено вежди. По някакъв начин лъжицата се бе превърнала в куче — ловно куче с остра муцуна и виснали уши.

— Ще ида да проверя дали Нико си е вкъщи — казах й аз.

— Ммм — измърмори тя и издълба малки тънки косми, така че кучето се сдоби с козина. Все още използваше стария, наполовина ръждясал малък нож, който имаше още от Дунарк. Ако някога имах пари, щях да й подаря нов, наистина добър нож. Но от друга страна, нож, който бе ранил Дракан в крака, в никакъв случай не бе обикновен…

Нико и учителят Маунус се настаниха в едното крило на стопанството на Мауди Кензи миналата есен, когато се заселихме тук горе. В началото и ние живеехме там, докато си построим своя къща. Нико и учителя Маунус също можеха да разчитат на помощ, за да си изградят свой дом, но макар че учителят непрекъснато мрънкаше, че му се налага да живее под един покрив с майка си, не правеше нищо по въпроса. А може би защото все още кроеше планове и мечтаеше един ден да се върне в Дунарк?

С Нико точно се караха. В това нямаше нищо необичайно, дори започвах да мисля, че това бе нормалният им начин на общуване. Дина обясняваше, че те се обичат като баща и син, но не бе лесно да доловиш тази обич в думите им.

— Защо винаги се правиш на по-глупав отколкото си в действителност? — крещеше учителят Маунус. — Много добре знаеш, че съм прав.

— Изобщо не знам — отвърна му Нико по-тихо, но също толкова гневно.

— Прекрасно! Чудесно! Тогава си играй на обикновен пастир, докато Дракан ти го позволява.

— Нищо лошо няма в това да си пастир.

— Няма. Ако човек е роден пастир и му харесва да е такъв и ако не е отговорен за цяла крепост и град.

— Град и крепост, които не ме искат! Щом като си искат Дракан, нека си го задържат, а мен ме остави да си живея на спокойствие.

Аз стоях на вратата и не знаех дали да се изкашлям, да кажа „добър ден“ или съвсем тихо да си тръгна. Точно бях решил да направя второто, когато и двамата ме забелязаха едновременно.

— Добър ден, Давин — поздрави ме учителят Маунус. — Как си?

— Благодаря, добре. Точно убих една вилорога антилопа.

Но на фона на разговора за Дракан, Дунарк и крепостта това сякаш прозвуча съвсем по детски.

— Браво, браво… — промърмори учителят Маунус, почти толкова отнесено, колкото и Роза. Но Нико зададе правилния въпрос.

— С един точен изстрел?

— В сърцето. На Салан дори не му се наложи да използва ловджийския си нож. Антилопата бе мъртва, когато стигнахме до нея.

Нико не каза нищо повече. Само кимна. И това бе по-хубаво от цял куп гръмки слова. Нико ме озадачават в много отношения. Понякога мислех че се бърка, където не му е работа. Но друг път се държеше съвсем уместно. В тези моменти ми се искаше да сме добри приятели.