Знакът на жрицата [bg]

Фалк подаде глава над дървената стена и леко и сънливо изпръхтя. Гривата му бе пълна с клечки, явно си бе лежал тихо и спокойно в сламата преди да дойда и да го обезпокоя. Дадох му няколко шепи овес, които той лакомо изгълта. Изчетках тъмната му козина от праха и мръсотията и почистих копитата му. За щастие той бе свикнал да го оседлават по никое време и не протестираше. Оставих го да ме чака в конюшнята и отидох да си взема меча.

Щом усетиха, че се приближавам, овцете започнаха да блеят и искаха да ги пусна да излязат, но аз се престорих, че не ги чувам. Мечът лежеше в обичайното си скривалище, напъхан дълбоко под сламата, на една ръка разстояние от южната стена. Аз го издърпах. За миг се поколебах. Сякаш отново чувах гласа на Нико. Това е чисто и просто парче желязна блатна руда. От него никога няма да излезе хубаво острие. Но аз го точих цялата минала седмица и сега острието му бе толкова остро, че човек можеше да се пореже, ако не внимаваше докато го чисти. Може би не бе най-прекрасният меч на света, но беше достатъчно хубав. Щеше да свърши работа. Не разполагах с друг.

Копитата на Фалк оставяха дълбоки следи в мократа от росата трева, докато се изкачвахме по хълма. Но когато се обърнах назад, видях, че къщата продължаваше да спи там долу, със спуснати кепенци на прозорците и заключени врати.

Отне ми почти два дни да стигна до Баур Лаклан, най-вече защото на три пъти сбърках пътя. Пренощувах под един навес, заобиколен от плашливи овце, които се разбягваха блеейки всеки път, щом Фалк размахаше опашка. Не успях да поспя много. На сутринта изядох последното парче питка от запасите си. Фалк трябваше да се задоволи с трева.

Стигнах до върха на последния хълм едва следобед на втория ден и пред погледа ми се простря долината и ширналото се в нея село — една смесица от гранит, шисти, бели и червени греди. И двамата с Фалк бяхме изтощени. Аз седях донякъде обезкуражен върху гърба на нашия черен жребец и се взирах в селото, което се оказа много по-голямо, отколкото бях очаквал. Много по-голямо от Баур Кензи, например, и приличаше повече на селата от долината — с улици и площади, някои от които покрити само с калдъръм. По-голямата част от къщите бяха планински хижи, ниски и широки, с трева по покрива, но тук-таме някой местен или пришълец бе построил дома си, както го правеха в долината, на два етажа и с веранда. И докато къщата на Мауди Кензи бе съвсем обикновена, тази на Хелена Лаклан бе доста по-впечатляваща: от неканени гости я пазеха високи зидове от сив гранит и кули с тесни бойници.

Мислех си, че щеше да бъде, как да кажа, не точно лесно, но не кой знае колко сложна работа. Бях си въобразявал, че ще трябва само да вляза в селото и да хвърля ръкавицата си в лицето на Ивайн Лаклан. После щяхме да се бием и ако бях толкова добър, колкото Салан мислеше, сигурно щях да победя. Може би щяха да ме ранят, това не ме плашеше, стига да не бе толкова сериозно, че да не можех да ходя, да стоя изправен или да използвам ръцете и краката си, след като раната заздравееше. Беше ми минало през главата, че и аз рискувам да загубя живота си, но не се замислих особено върху това. Смятах, че си струваше риска. Във всеки случай хората щяха да разберат, че никой не може да рани мама и да се отърве безнаказано. Така си бях представял нещата. Изобщо не ми беше хрумнало, че бе съмнително дали изобщо щях да успея да открия Ивайн.