Знакът на жрицата [bg]

— Дина, тръгвай.

— По-добре да обърнем — прошепнах аз на мама. — Не беше фазан.

Преди една година тя сигурно би казала „Глупости!“ и би продължила напред. Сега обаче нещата стояха другояче. Сега бяхме предпазливи. Без да каже и дума, мама обърна коня и запрепуска в галоп към пътя, откъдето бяхме дошли. Сивушкото не се нуждаеше от много подкани, за да тръгне след нея, все пак отивахме в посока към вкъщи.

Аз хвърлих един бърз поглед през рамо точно когато Ивайн се обърна и откри, че двете послушни „дами“ не го следваха вече. Но той не извика нито „Спрете!“, нито „Почакайте!“, нито каквато и да било друга реплика, която човек би очаквал в подобен момент. За миг изглеждаше разярен. След това пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.

Храстите по хълма се размърдаха и разлюляха и се чуха викове, които в никакъв случай не бяха на фазани.

— Препускай! — извика ми мама. — Колкото се може по-бързо.

Фалк охотно се стрелна напред, и Сивушкото се разбърза, но крачетата му бяха значително по-къси от тези на тъмнокафявия жребец на Ивайн. Чувах тропота от копитата му съвсем близо зад мен и изведнъж той избута понито, така че то се препъна и аз за малко да падна. Ивайн се протегна към юздите на понито и ги хвана точно под мундщука. Накара двата коня да се извърнат така, че да застанат напречно на пътеката, като муцуните им едва ли не опираха в хълма, а опашките им сочеха към езерото.

— Спри, Жрице на срама — извика той след мама. — Държим дъщеря ти!

Мама дръпна толкова рязко юздите на Фалк, че той почти коленичи. После се обърна, погледна Ивайн, а погледът и бе помътнял от гняв.

— Що за човек си ти — изрече тя с онзи глас, с гласа на Жрица на срама, който достига до хорската съвест.

— Стреляй, по дяволите! — извика някой в храсталака и изведнъж нещо проряза въздуха със свистящ напевен звук и мама се строполи върху шията на Фалк. Видях нещо дълго и черно, което стърчеше от рамото й.

Бяха улучили мама.

В първия момент не можех да мисля за нищо друго. Фалк направи няколко плахи крачки в тръс напред и спря. Един от устроилите ни засада изскочи от храстите, изтърколи се последните няколко метра до пътеката и се насочи към черния ни жребец.

Тогава се обърнах към Ивайн. Очите на мама вече бяха срещнали погледа му и той стоеше неподвижно и бе напълно разтърсен. Аз само трябваше да довърша започнатото.

— Що за човек си ти, след като посягаш на жени и деца — изсъсках аз и макар че бях ядосана и в същото време ужасно изплашена, успях да накарам гласа си да прозвучи по онзи особен начин, а Ивайн се сви, пусна юздите на Сивушкото и скри лицето си в ръце, сякаш го бях наплюла с киселина. Аз грабнах малкия си нож, който носех на колана, замахнах бързо два пъти и срязах юздите на жребеца. След това го ударих по муцуната колкото сила имах. Той се дръпна уплашено, единият му заден крак попадна извън пътеката и конят едва се задържа, за да не цопне в езерото. Ивайн посегна към юздите, но от това нямаше никакъв смисъл. Веднага щом тъмнокафявият жребец отново стъпи здраво на крака, аз го наръгах с ножа в хълбока и това му дойде в повече. Той се втурна надолу по пътеката в панически галоп, по-далеч от мен и от мама, а Ивайн нямаше как да го спре. Тогава аз обърнах малкия Сивушко и се устремих към мъжа, който се бе запътил към мама. Той чу тропота на копита и се обърна. Зяпна с уста от удивление, хълбокът на Сивушко го удари и за един съвсем кратък миг мъжът застана неподвижно във въздуха между езерото и пътеката, а ръцете му се въртяха като колело на вятърна мелница в опит да възвърнат равновесието му. Не го видях да пада. Чух само как цопна във водата.