Знакът на жрицата [bg]

Мръкна се, а мама и Дина още ги нямаше. Слязох долу до къщата на Мауди и вечерях заедно с нея и момичетата.

— Кога ще си дойде мама? — попита Мели, която държеше едно кученце в скута си. — Тя обеща да си дойде преди са се стъмни, а вече е тъмно!

— Сигурно са окъснели и са решили да пренощуват в Хебракс Мьоле — отвърнах й аз, като се стараех да не обръщам внимание на чувството на безпокойство, което започна да ме гризе отвътре като малка змия. Мели изобщо не обичаше мама да я няма нощем, а след приключението в Дунарк нещата се влошиха още повече. Мама правеше всичко възможно, за да не отсъства по-дълго отколкото бе необходимо.

Мели стискаше кученцето толкова здраво, че то започна да скимти и да се бори, за да се освободи.

— Мели, внимавай да не го смачкаш.

Тя сякаш изобщо не ме чу. По пухкавите й мургави бузи започнаха да се стичат сълзи.

Аз я успокоих доколкото можах и й разказах три от любимите й истории преди да заспи. Разбира се, че мама ще се върне, казах си аз. Разбира се, че ще го направи.

Малко преди пладне на следния ден Дина се появи на хълма на гърба на Фалк, а в ръцете си държеше юздите на сивото пони на Деби Уртемутер. Бе пребледняла от страх и умора, и бе болезнено да я гледаш в очите.

— Пронизаха мама със стрела — рече ми тя, а гласът й бе съвсем отслабнал и издрезгавял от изтощение. — Побързайте. Толкова ме е страх, че ще умре.