Тебеширения човек [bg]

− Е, какъв подарък ще вземеш на Дебелия Гав? — попита ме Хопо.

Седяхме върху катерушката в парка, като клатехме крака и смучехме ледени близалки. Мърфи, старият черен лабрадор на Хопо, дремеше в сянката на земята под нас.

Беше към края на юли, почти два месеца след ужасния инцидент в парка и седмица преди рождения ден на Гав. Нещата се връщаха в обичайното си русло, което напълно ме устройваше. Не бях от момчетата, обичащи вълненията и неочакваните обрати. Още тогава, както и сега, предпочитах рутината. Дори на дванайсет, бельото в чекмеджето ми бе акуратно сгънато, а книгите и касетките ми с музика — подредени по азбучен ред.

Вероятно причината се криеше в това, че всичко друго у дома бе някак хаотично. Дори къщата ни не беше напълно довършена — още една разлика между моето семейство и тези на съучениците ми, повечето от които живееха в нови, спретнати и еднакво изглеждащи къщи с правоъгълни морави отпред.

Нашата беше викторианска, стара и грозна, вечно заобиколена от строителни скелета. Отзад имаше голяма, буренясала градина, до чийто край все не успявах да си пробия път, а в поне две от стаите на горния етаж през тавана се виждаше небето.

Мама и татко я купили с идеята да я постегнат, когато съм бил съвсем малък. Осем години по-късно, по моя преценка, тя все още се нуждаеше от доста стягане. Основните стаи бяха сравнително годни за живеене, но коридорите и кухнята бяха на гола мазилка. Освен това никъде нямаше килим или мокет.

Неремонтираната баня на втория етаж съдържаше праисторическа емайлирана вана с вечния паяк, дремещ в ъгъла й, една течаща мивка и стара клозетна чиния, чието чугунено казанче се пускаше с дълга верига. Душ нямаше.

За едно дванайсетгодишно момче това бе наистина конфузно. Не притежавахме дори електрическо отопление, а татко трябваше да цепи дърва отвън и да ги мъкне в къщата, за да разпалва огъня като през средновековието.

− Кога ще довършим къщата? — попитах веднъж.

− Строителните работи изискват време и пари — отвърна татко.

− Толкова ли нямаме пари? Нали мама е доктор. Дебелия Гав казва, че докторите били червиви с пари.

Той въздъхна.

− Обсъждали сме го и преди, Еди. Дебе… Гавин невинаги е прав за всичко, а и не забравяй, че моята работа не е така редовна или добре платена, както някои други.

Понякога не издържах и изтърсвах нещо от рода на: „Защо не вземеш да си намериш свястна работа?“. Но това само го разстройваше и гледах да не го правя.

Знаех, че татко се чувства гузен, защото не печели толкова, колкото мама. Между статиите за списанията се опитваше да пише и книга.

Нещата ще се променят, когато излезе първият ми бестселър — обичаше да казва с усмивка и намигване, все едно се шегува, но според мен тайно се надяваше един ден това наистина да стане.