Малък свят (Академичен романс)

Сега, както някои от вас знаят, аз идвам от град, прочут с баровете и нощните си клубове, в които играят полу- и съвсем голи танцьорки. Казвали са ми — аз лично не съм посещавал тези места, но ми е казвано от авторитетен източник, не от кой да е, а от самия домакин на тази конференция, старият ми приятел Филип Суолоу, който ги е посещавал — тук няколко души от аудиторията се завъртяха на седалките си да видят по-добре и пуснат широка усмивка към Филип Суолоу, който пламна до корените на сребристо-бялата си коса, — че момичетата свалят дрехите си преди да започнат да танцуват пред клиентите. Това не е стриптийз, това е само стрип4 и никакъв тийз5, това е терпсихореен еквивалент на херменевтичните заблуждения за възстановимостта на смисъла, твърденията, че ако отстраним реторичната обвивка от литературния текст, ще открием голите факти, които той се опитва да предаде. Класическата традиция на стриптийза, обаче, която датира от танца на Саломе със седемте воала и преди него, и който е оцелял в унизителна форма из вертепите на Сохо, предлага валидна формула за заниманията с четене. Танцьорката възбужда публиката, както текстът възбужда читателите, с обещания за едно последно разкритие, което безкрайно се отлага. Воал след воал, дреха след дреха се свалят, но не друго, а бавенето в събличането възбужда, не събличане само по себе си, защото точно в момента, когато тайната се разкрие пред нас, ние губим интереса си към нея и копнеем за друга. Когато видим бельото на момичето, искаме да видим тялото й, когато видим гърдите й, искаме да видим заоблеността на дупето й, когато видим нейното дупе, искаме да видим най-интимната част от тялото й, нейния пубис, и когато видим пубиса й, танцът свършва, но задоволени ли са нашето любопитство и желание? Не, разбира се. Вагината остава скрита в тялото на момичето, засенчена от космена покривка, и дори ако тя разтвори крака пред нас (в този момент няколко дами от аудиторията шумно напуснаха), и това няма да задоволи нашето любопитство и нашето желание, задвижени от стриптийза. Заковали поглед в цепнатината, ние откриваме, че някак сме подминали целта на диренето си, отишли сме отвъд удоволствието от съзерцаваната красота; взрени в утробата, ние се връщаме към тайнството на собствения си произход. Точно това е четенето. Опитът да прозрем самата сърцевина на текста, да притежаваме веднъж завинаги смисъла му, е напразен — там намираме единствено себе си, не творбата сама по себе си. Фройд е казал, че пристрастеното четене (а аз предполагам, че повечето от нас в тази зала трябва да бъдат отнесени към категорията болни, които натрапчиво четат) — това пристрастено четене е сюблимирал израз на желанието да се видят майчините гениталии (тук един млад мъж от аудиторията припадна и бе изнесен), но същността на всичко това, която може да не е била изцяло разбрана и от самия Фройд, лежи точно в концепцията за сюблимацията. Да четеш, това означава да отдаваш любопитството и желанието си на безкрайно сюблимиране — от едно изречение към друго, от едно действие към друго, от едно ниво на текста към друго. Текстът разгръща воалите си пред нас, но никога не позволява да бъде притежаван; и вместо да се стремим да го притежаваме, би трябвало да изпитваме удоволствие от възбудата, която ни доставя.