Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— И без това въобще не я видяхме. Суолоу се върна с жена си. Заключихме, че ще дадат още един шанс на брака си.
— Изглежда така е станало.
— Ммм. Според мен — Сътклиф каза мрачно, — целият този епизод имаше неблагоприятен ефект върху характера на Суолоу.
— Я-а?
Сътклиф кимна, но не изглеждаше склонен да навлиза в подробности.
— И кога дадоха деканското място на Суолоу? — каза Пърс.
— Не тогава, о-о, не. Не, после беше Далтън, той дойде от Оксфорд, допреди три години. Загина при катастрофа. Тогава назначиха Суолоу. Някои хора биха предпочели мен, струва ми се, но вече остарявам за такива неща.
— О, съвсем не — каза Пърс, защото Рупърт Сътклиф се надяваше да го чуе.
— Едно нещо ще кажа — продължи Сътклиф. — Ако бяха назначили мен, щяха да имат декан, който не се занимава с работи, които не разбира, и не пътува насам-натам, къде ли не през цялото време.
— Много ли пътува професор Суолоу?
— Напоследък май по-често отсъства, отколкото стои тук.
Пърс се извини и си запробива път през навалицата на бара към Анджелика, която чакаше Демпси да й донесе нещо за пиене.
— Здравей, как беше лекцията? — поздрави я той.
— Скучна. Но след това имаше интересна дискусия за структурализма.
— Пак ли? Ти наистина трябва да ми разкажеш за структурализма. Въпросът не търпи отлагане.
— Структурализъм? — каза Демпси, приближавайки с шери за Анджелика точно когато Пърс отправяше искането си. Той гореше от нетърпение да се покаже експерт. — Всичко тръгва от лингвистиката на Сосюр. Произволността на знака. Езикът като система от различия без позитивни термини.
— Дайте ми един пример — каза Пърс. — Не мога да вникна в аргументи без примери.
— Добре, да вземем думите куче и котка. Няма абсолютно никаква причина комбинацията от фонемите к-у-ч-е да различава четирикрако, което прави „бау-бау“ от друго такова, което прави „мяу“. Това е чисто произволно свързване, и няма причина говорещите езика да не решат от утре к-у-ч-е да означава „котка“, а пък к-о-т-к-а — „куче“.
— Това няма ли да обърка животните? — каза Пърс.
— Животните ще се приспособят с времето, както и всеки друг — каза Демпси. — Това се знае, защото едно и също животно е означено с различни акустични комбинации в различните естествени езици. Например, куче е chien на френски, Hund на немски, cane на италиански и т.н. Котка е chat, Katze, gatto, според това, в коя част на Общия пазар си попаднал. И ако ние трябва да вярваме на езика повече, отколкото на ушите си, английското куче прави „ууф-ууф“, френското — „вуа-вуа“, немското — „вау-вау“, а италианското — „баау-баау“.
— Привет, чувам звуци като от играта „Кучешка бисквитка“. Някой може ли да я играе? — каза Филип Суолоу. Беше се върнал на бара с Морис Зап, сега вече с табелка. — Демпси, ти нали помниш Морис?
— Тъкмо обяснявах структурализма на този млад човек — каза Демпси, след като размениха поздрави. — Но ти никога не си имал време за лингвистика, нали, Суолоу?
— Не мога да кажа, че съм имал. Така и не разбрах кое беше първо — морфемите или фонемите. А като погледна дървовидна диаграма, усещам ума си празен.
— По-празен — каза Демпси ехидно.
Последва неудобно мълчание. Анджелика го наруши:
— Всъщност — каза тя меко, — Якобсон цитира градацията на положителните, сравнителните и превъзходни форми на прилагателното като доказателство, че езикът не е абсолютно произволна система. Например: празен, по-празен, най-празен. Повече фонеми, по-голяма емфаза. Това е вярно и за другите европейски езици, например латинския: vacuus, vacuior, vacuissimus. Изглежда наистина има някаква иконична корелация между звук и чувство, преминаваща през границите на естествените езици.
Четиримата мъже я зяпнаха.
— Кое е това дете-чудо? — каза Морис Зап. — Няма ли да ни запознаете?
— О, извинявам се — каза Филип Суолоу. — Мис Пабст — Професор Зап.
— Морис — каза американският професор, като протягаше ръка и се взираше в табелката на Анджелика. — Радвам се да се запознаем, Ал.
— Това беше фантастично — каза Пърс на Анджелика по-късно, на обяд. — Как само постави на място този Демпси.
— Надявам се, че не бях груба — каза Анджелика. По принцип, той е прав, разбира се. Различните езици разделят света на различни части. Например, овчето месо, което ядем. Във френския, има само една дума за овца и месото от нея. Така че на френски не можеш да кажеш с една дума като на английски „мъртъв като овче месо“, ще прозвучи абсурдно.
— Не знам, но вкусът на това е повече като на мъртва овца с две думи — каза Пърс, избутвайки чинията си настрани. Една служителка с престилка и яркоруси къдрици, която буташе количка, накамарена с чинии и остатъци от храна, я прибра от масата.