Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Затова може да се каже, че петима бизнесмени седяха около маса, осветена от залепена на чинийка свещ. По средата се мъдреше и отворена бутилка.
Стараеха се гърлото й да не е прекалено близо до пламъчето.
— Ей, минава шест — напомни един грамаден мъжага с бакенбарди и брада, с които някой би могъл да изхрани стадото си кози. — Откога дрънна часовникът. Пък оня тип никакъв го няма. Я да си ходим.
— Седи си кротко, ясно? Убийците все закъсняват. Тъй им прилича, светна ли ти в чутурата?
— Ама тоя е смахнат.
— Има си приумици човекът.
— И к’ва е разликата?
— Един чувал мангизи.
Тримата, които още не се бяха обадили, се спогледаха.
— Чакай бе — озъби се Мрежестия. — Не сме се разбирали да имаме вземане-даване с убиец. Банджо, той не каза, че ще идва убиец, нали?
Отекна звук като далечна гръмотевица. Банджо Лилиуайт се прокашля.
— Ами да — долетя някъде от върха. — Не каза.
Другите изчакаха тътенът да заглъхне. Дори гласът на Банджо надвисваше.
— Отгоре на всичко — настоя първият — е смахнат. И има гнусно око.
— Стъклено е, к’во ти пука? — вдигна рамене Котака и поиска от сервитьора четири бири и чаша мляко. — Плаща по десет хилядарки на калпак. А окото му не ми влиза в работата.
— Да, ама чух да разправят, че било направено, от същата гадост, дето правели от нея и кълбата за гадаене. Е, това да не е хубаво? Стъклено било, пък гледа с него.
Този от мъжете носеше прякора Мъхнатко, макар никой да не знаеше защо.4
Котака въздъхна. В господин Тийтайм наистина имаше нещо сбъркано. Но всички от Гилдията на убийците си бяха превъртели посвоему. Пък и човекът беше готов да плати добре. Мнозина убийци ползваха услугите на взломаджии или доносници, формално погледнато, нарушаваха правилата, но при този всеобщ упадък… Обикновено плащаха със закъснение и се пазаряха за всеки цент, сякаш ти правеха услуга. С Тийтайм обаче можеше да се погодиш. Е, да, при разговор с него след няколко минути очите ти започваха да сълзят, а кожата те засърбяваше и отвътре, ама никой не е идеален, нали?
Мъхнатко се наклони напред и зашепна заговорнически:
— Айде на бас, че той е тука. Предрешил се е! И ни се подиграва! Само да го видя да се хили…
Кокалчетата на юмруците му изпукаха. А Средния Дейв, последният от петимата, се огледа. Наистина имаше множество самотници из ниското здрачно помещение. И май повечето предпочитаха широките безформени наметала с големи качулки.
Никой не излъчваше особено дружелюбие.
— Мъхнатко, не си измисляй — промърмори Котака.
— Те си падат по такива номера — изръмжа Мъхнатко. — Много ги бива да се правят на к’вито си поискат.
— Ами да се предреши, ако ще, нали окото го издава?
— До огнището седи един с превръзка на окото — подхвърли Средния Дейв.
Той рядко отваряше уста, затова пък винаги беше нащрек. И другите се вторачиха в посочения човек.
— Ще чака да се залисаме, после ще ни се смее — изсумтя Мъхнатко.
— Ама те убиват само за пари — напомни Котака, макар и вече не толкова уверено.
Впиваха погледи в закачуления мъж с превръзката, който им отвръщаше със същото.
Ако някой ги помолеше да опишат с какво се препитават, биха отговорили: „Ами от всичко по малко.“ Или: „С к’вото ми падне.“ Най-вероятната реплика на Банджо обаче би прозвучала така: „А бе, я се…“ В равнодушните очи на обществото бяха престъпници, макар самите те да не се смятаха за такива, а и не биха могли да напишат правилно думата „криминален“. Най-общо заниманията им включваха пренасяне на неща от едно място на друго. Случваше се нещата да са от неподходящата страна на дебела стоманена врата или не в която къща трябваше да бъдат. Понякога пък въпросните неща представляваха хора — твърде незначителни, за да им обърне внимание Гилдията на убийците, но въпреки това се изтъпанваха там, където пречеха най-много. Повече им приличаше да намерят покой, да речем, на морското дъно.5
Никой от петимата не принадлежеше към официалните Гилдии, а и клиентите им почти винаги си имаха зловещи причини да не търсят помощта на същите тези Гилдии — понякога и защото бяха техни членове. Винаги се намираше нещо, което трябваше да бъде преместено от точка А в точка Б или пък на дъното на точка М.
— Ей сегинка ще дойде — увери ги Мъхнатко.
Банджо се прокашля. Пак се бе появила някаква мисъл в главата му.
— А бе, нещо не разбирам…
— Казвай, казвай — насърчи го брат му Средния Дейв.6
4
Мъхнатко не беше от хората, на които ти се иска да задаваш въпроси, освен ако не звучат приблизително така: „А-а-а-ако ви дам всичките си пари, н-н-н-нали няма да ми счупите и другия крак?“
5
Мрежестия заслужи прякора си със своя изобретателски принос в методите за прикрепване на досадниците към дъното с помощта на бетонен блок. Процесът има един недостатък — след време изплуват парчета и плъзват ненужни приказки. Хитроумният мъж се досети, че ако увиеш и парче гъста мрежа около натрапника, ще си спестиш неприятните слухове, а през дупките рибите и раците пак ще могат да си свършат работата по почистването.
6
Подземният свят на Анкх-Морпорк се отличаваше с такива мащаби, че обикновеният свят се носеше върху него като кокошчица, опитваща се да нахрани гнездо с пораснали щраусчета. Вече имаше Големия Дейв, Тлъстия Дейв, Лудия Дейв, Слабака Дейви и Дългуча Дей. А все някакъв прякор трябваше да измислят и на този от братята Лилиуайт.