Предани [calibre 1.48.0]

спокойна. Тялото ми се стяга от напрежение. – Чувствах само как вината ме яде жива,

както би ме изял някой звяр. А единственото, от което имах нужда, бе твоето търпение,

нежността ти, а не да ми крещиш! И, да, винаги да криеш от мен, сякаш не мога да се

справя с...

– Не исках да те натоварвам с повече проблеми, беше достатъчно притеснена.

– Ти мислиш ли, че съм силна? Или мислиш, че съм някоя лигла? – поглеждам го

намръщено. – Питам, защото очевидно смяташ, че съм достатъчно силна да понеса,

когато ми крещиш, но не съм в състояние да се справя с каквото и да е друго. Как така?

– Разбира се, знам, че си силна – тръсва глава той. – Просто не съм свикнал да казвам

нещата на хората. Свикнал съм да се справям сам с всичко.

– Можеш да разчиташ на мен – заявявам. – Можеш да ми имаш пълно доверие. И

можеш да ме оставиш сама да преценявам кое съм способна да понеса и кое – не.

– Добре – кимва. – Но никакви лъжи повече. Никога.

– Добре.

Чувствам се скована, притисната. Сякаш тялото ми е набутано в нещо прекалено тясно

и не мога нито да вляза, нито да изляза от него. Не, не искам този разговор да свърши

така. Протягам ръка към неговата.

– Съжалявам, че те излъгах – казвам. – Много съжалявам. Наистина.

– Не съм искал да се почувстваш пренебрегната... сякаш не те уважавам.

Оставаме така, ръцете ни една в друга. Облягам се на металната плоскост. Небето

над мен е черно, празно. Облаци като щитове са запречили лунната светлина. Виждам

звезда точно над нас. Облаците се движат и тя за миг проблясва, но май е единствената

звезда на небето. Извивам глава назад и виждам сградите по Мичиган Авеню. Подредени

в права линия, като стража – трябва да ни охраняват, или по-скоро, да ни наблюдават.

Не казвам нищо, докато чувството на скованост най-сетне не ме напуска. Изпитвам

облекчение. Може би мястото е такова. Не съм от хората, на които им минава лесно.

Особено когато съм ядосана. Но последните няколко седмици бяха странни и за двама

ни. Безкрайно съм щастлива да се разделя с чувството, което не ме бе напускало нито за

миг през цялото време в затвора – чувството, че ме мрази. Яростта и страхът, че ме

презира. Вината, че бях работила с баща му, без да му кажа.

– Това нещо е много гадно, не мислиш ли? – пита и оставя чашата си.

– Гадно е – казвам и поглеждам към останалото в моята. Изпивам го на една глътка.

Лицето ми се изкривява, докато мехурчетата горят гърлото ми. – Не разбирам с какво

толкова се хвалят Ерудитите. Безстрашните правят страхотни торти.

– Чудя се каква ли би била почерпката на Аскетите, ако си имаха такава.

– Сух хляб.

– Или овесена каша – засмива се той.

– Мляко.

– Понякога си мисля, че вярвам във всичко, което са ни учили – казва той. – Но

очевидно не е така, защото съм тук, държа ръката ти, а дори не сме женени.

– На какво учат Безстрашните за... това? – питам и поглеждам към вплетените ни