Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Ако ти разкажа за Джонатан, за моя Джонатан, ще разбереш защо съм толкова сигурна в отдадеността си. Той бе първородното дете на Чарлз и Рут Сейнт Андрю, а те били толкова развълнувани, че имат син, че веднага му дали име, кръстили го в църква още първия месец след като се появил. Ликували за него във времена, когато родителите дори не давали име на детето си, докато не поживеело достатъчно дълго, за да е сигурно, че ще оцелее. Баща му вдигнал голямо празненство, докато Рут все още се възстановявала на легло; поканил всички на пунш с ром и чай със захар, кейк със сини сливи и бисквити с меласа; наел цигулар, осигурил забавления и музика толкова скоро след раждането на момчето, че изглеждало сякаш дърпа дявола за опашката — само посмей да дойдеш за момчето ми! Само посмей и ще видиш какво ще ти се случи!
Още в първите дни станало ясно, че Джонатан е необикновен: бил изключително умен, изключително силен, изключително здрав и на всичкото отгоре изключително красив.
Жените присядали в захлас край люлката му, молели да го подържат на ръце и си представяли, че добре оформеното парче месо с меки черни къдрици е тяхно собствено. Дори мъжете, дори най-коравите секачи, които работели за Сейнт Андрю, се разнежвали нетипично в близост до бебето.
Когато Джонатан навърши 12 години, вече никой не можеше да отрече, че в него има нещо свръхестествено, което обикновено се приписваше на красотата му. Той беше истинско чудо. Въплъщение на съвършенството. А това не можеше да се каже за мнозина по онова време; тогава хората се обезобразяваха по най-различни причини — едра шарка, нещастни случаи, изгаряния край огнището, недохранване; до трийсетгодишна възраст оставаха без зъби, куцаха заради зле зараснали счупени кости, имаха белези, боледуваха от паралич, хващаха краста от лоша хигиена и по нашите земи често губеха крайници от измръзвания. Но по Джонатан нямаше ни един дефект. Той израсна висок, строен, с широки рамене, беше величествен като дърветата в гората, която семейството му притежаваше. Кожата му бе безупречна и бяла като сметана. Имаше права черна коса, лъскава като крило на гарван, а очите му бяха тъмни и бездънни като най-големите тайни на Олагаш.
Беше просто наслада за очите. Дали бе благословия или проклятие момче като Джонатан да живее край теб? Горките ние, момичетата, бих казала. Представи си какъв беше ефектът му върху девойките в това загубено селище, толкова откъснато от света, че освен Джонатан нямаше почти нищо друго интересно, толкова малко, че ни беше трудно да избегнем напълно контакта с него. Той беше непрестанно изкушение, от което нямаше как да избягаме. Винаги имаше опасност да го видим, докато излиза от бакалията например или докато язди през полето, на пръв поглед по някаква работа, но в действителност пратен от самия дявол да сломява съпротивата ни. Дори нямаше нужда физически да присъства край нас, за да овладее съзнанието ни. Докато си седим със сестрите или приятелките и си бродираме, някоя все ще спомене, че наскоро го е зърнала, и след това вече не можехме да говорим за нищо друго, освен за него.
Може би донякъде сами си бяхме виновни, че сме така омагьосани, защото не спирахме да се прехласваме по него, независимо дали ставаше въпрос за неочаквана среща (всички момичета искаха да знаят дали е говорил с теб) или пък случайно зърване из града (тогава се обсъждаха и най-незначителните подробности като цвета на жилетката му). И тайно си мечтаехме той нахално да ни огледа или ъгълчето на устата му подканващо да се повдигне. Всички бихме дали живота си за един миг в прегръдките му. И това не се отнасяше само за малките момичета. Когато Джонатан стана на петнайсет-шестнайсет години, останалите мъже от селото изглеждаха смачкани, груби, дебели или кльощави до него, а благоверните им съпруги започнаха да гледат на него с други очи. Личеше си по начина, по който го премерваха с блеснали погледи и зачервени страни, по прехапаните им устни и стаената във въздишките им надежда.
Около него имаше ореол на опасност — както когато налудничав глас в главата ти казва да докоснеш нагорещено желязо. Знаеш, че ще се опариш, но не можеш да устоиш на копнежа. Трябва да си направиш собствените грешки. Не ти пука за последствията, за непоносимата агония от изгорената плът, острата болка от всяко докосване на раната. Белегът, който ще ти остане за цял живот и ще бележи сърцето ти. След като придобиеш опит в любовта, повече никога няма да проявиш такава глупост.