Куртоазни новели-ле
- Автор: Франс Мари дьо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-127-2
- Переводчик: Паисий Христов
- Жанр: Европейская старинная литература
Электронная книга - «Куртоазни новели-ле». Краткое содержание книги:
Мари дьо Франс е първата френска писателка. Животът й за нас е пълна загадка. Името й — също, макар че опити за неговото разгадаване не липсват. Живяла е през втората половина на XII век и по всяка вероятност е пребивавала известно време в един от тогавашните духовни центрове — двора на английския крал Хенри II Плантагенет, управлявал страната цели 35 години (1154–1189). Основания за подобно предположение откриваме в нейното творчество. Към 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики (ум. 899). Най-вероятно е научила английски в самата Англия. В края на своята адаптация на въпросните басни Мари пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Посочването на страната, от която произлиза, има смисъл само в хипотезата, че говорещият се намира в чужбина. Впрочем твърдението „аз съм от Франция“ по онова време означава „аз съм от Ил дьо Франс“ — областта около Париж в централната част на Северна Франция.
В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази (Славеят) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (Орловите нокти — на английски2 и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.
В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази (Славеят) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (Орловите нокти — на английски2 и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.
Перейти на страницу:
Най-сетне идва ден, когато
Мериадук организира
турнир със цел да ликвидира
ненавистния си съсед.
Той кани рицари безчет, [750]
но най разчита на Гижмар,
неустрашим приятел стар,
защото, ако се наложи,
той само с меча си ще може
победа в боя да спечели, [755]
подкрепян от стотина смели
и силни рицари най-лични,
калени в боеве епични.
След като с почести безчет
Гижмар е в замъка приет, [760]
Мериадук го нагостява,
след туй сестра си призовава
да дойде с тази, по която
весден копнее му душата.
В премени чудни, за ръка [765]
се хващат двете и така
те влизат в празничната зала.
А дамата, печална, вяла,
щом името Гижмар дочува,
се тряска, мисли, че сънува, [770]
изпада на часа в несвяст.
Сестра му спуска се тогаз
и хваща я… Гижмар се взира
в лицето й, дъхът му спира
и сам се чуди и се мае: [775]
— Аз луд ли съм? Нима това е
любимата ми, тази, дето
навеки ми плени сърцето
и всеотдайно ме обича?
Не, не, жените си приличат… [780]
Греша навярно, няма как
тя да е тука. И все пак
това е моята изгора
и трябва с нея да говоря.
До нея той се приближава, [785]
целува я, но не посмява
да издаде дори и звук.
Поглежда ги Мериадук
озадачено, след това
изрича, кимвайки с глава: [790]
— Сеньор Гижмар, дали ще може
сестра ми възела тъй сложен
на ризата ви да развърже?
Гижмар не възразява: бърже
донасят ризата. Тогава [795]
той на девойката я дава,
опитва тя безрезултатно
и връща ризата обратно.
А дамата е тъй смутена,
дордето гледа тази сцена, [800]
защото възела познава,
ала се много притеснява
да не се тайната разкрие.
— Госпожо, а защо и вие
не пробвате се на свой ред? — [805]
й казва, от тъга обзет,
Мериадук… Не е хич мъчно
това за нея и тя сръчно
развързва го. Най-изумен
е рицарят във тоз момент: [810]
— Нима сте моята любима? —
възкликва той, но още има
невяра в неговия глас. —
Ако е истина, тогаз
ще трябва да ме уверите, [815]
госпожо, като разрешите
да проверя какъв колан
пристяга кръшния ви стан,
как е токата закопчана.
С ръка напипва той колана [820]
и вън от всякакво съмнение
й казва: — Чудно приключение
събра ни и то точно тук.
Как тъй сте у Мериадук?
Разказва му подробно тя [825]
за мъките, за горестта,
за всичко, що е преживяла,
как от затвора е успяла
да се измъкне, та вълните
да я избавят от тъгите, [830]
как после с кораб през морето
е стигнала дотам, където
Мериадук я бил открил,
как той обикнал я, как бил
готов на всичко, стига само [835]
тя да приеме любовта му…
Гижмар разбира, че сега
не е моментът за тъга
и колебание: той става
и горд, пред всички заявява, [840]
с нескрита радост във душата:
— Сеньори, ето я жената,
която толкова обичам.
Мериадук, пред вас се вричам
да служа тук две-три години, [845]
ако склоните да замине
и моята любима с мен.
Мериадук е възмутен:
— Войната беше тежко бреме,
но туй, що искаш ти от мене, [850]
е още по-неприемливо.
На карта слагам всичко живо,
но дамата ще бъде моя
дори със риск да падна в боя.
Перейти на страницу: