Куртоазни новели-ле

След като с почести безчет Гижмар е в замъка приет, [760] Мериадук го нагостява, след туй сестра си призовава да дойде с тази, по която весден копнее му душата. В премени чудни, за ръка [765] се хващат двете и така те влизат в празничната зала. А дамата, печална, вяла, щом името Гижмар дочува, се тряска, мисли, че сънува, [770] изпада на часа в несвяст. Сестра му спуска се тогаз и хваща я… Гижмар се взира в лицето й, дъхът му спира и сам се чуди и се мае: [775] — Аз луд ли съм? Нима това е любимата ми, тази, дето навеки ми плени сърцето и всеотдайно ме обича? Не, не, жените си приличат… [780] Греша навярно, няма как тя да е тука. И все пак това е моята изгора и трябва с нея да говоря.         До нея той се приближава, [785] целува я, но не посмява да издаде дори и звук. Поглежда ги Мериадук озадачено, след това изрича, кимвайки с глава: [790] — Сеньор Гижмар, дали ще може сестра ми възела тъй сложен на ризата ви да развърже?         Гижмар не възразява: бърже донасят ризата. Тогава [795] той на девойката я дава, опитва тя безрезултатно и връща ризата обратно. А дамата е тъй смутена, дордето гледа тази сцена, [800] защото възела познава, ала се много притеснява да не се тайната разкрие. — Госпожо, а защо и вие не пробвате се на свой ред? — [805] й казва, от тъга обзет, Мериадук… Не е хич мъчно това за нея и тя сръчно развързва го. Най-изумен е рицарят във тоз момент: [810] — Нима сте моята любима? — възкликва той, но още има невяра в неговия глас. — Ако е истина, тогаз ще трябва да ме уверите, [815] госпожо, като разрешите да проверя какъв колан пристяга кръшния ви стан, как е токата закопчана.         С ръка напипва той колана [820] и вън от всякакво съмнение й казва: — Чудно приключение събра ни и то точно тук. Как тъй сте у Мериадук?         Разказва му подробно тя [825] за мъките, за горестта, за всичко, що е преживяла, как от затвора е успяла да се измъкне, та вълните да я избавят от тъгите, [830] как после с кораб през морето е стигнала дотам, където Мериадук я бил открил, как той обикнал я, как бил готов на всичко, стига само [835] тя да приеме любовта му… Гижмар разбира, че сега не е моментът за тъга и колебание: той става и горд, пред всички заявява, [840] с нескрита радост във душата: — Сеньори, ето я жената, която толкова обичам. Мериадук, пред вас се вричам да служа тук две-три години, [845] ако склоните да замине и моята любима с мен. Мериадук е възмутен: — Войната беше тежко бреме, но туй, що искаш ти от мене, [850] е още по-неприемливо. На карта слагам всичко живо, но дамата ще бъде моя дори със риск да падна в боя.