Куртоазни новели-ле

След литургията веднага жената иска да отиде във стаята си, за да види как чувства се младежът мил, с любов сърцето й ранил. [470] Девойката, щом я съглежда, повиква я и я отвежда при рицаря: пред него тя да си разкрие любовта. Учтиво те се поздравяват, [475] но вътрешно се притесняват… „Как тъй аз, рицар непознат, ще кажа, че съм кандидат за любовта й! Няма как да не ме вземат за глупак… [480] Ще ми рекат да си отивам“. Щом някой болката си скрива, как би могъл да има вяра, че няма туй да му докара и по-голямо зло дори? [485] Отвътре раната гори, щом любовта ни е ранила: природата ни е дарила със болест страшно упорита. Едни за нищо не я считат, [490] играят с нея като с малка и проста детска залъгалка, от цвят на цвят фриволно тичат и с лаври евтини се кичат. Не е туй любовта мечтана, [495] а само фалш, разврат, измяна. За истинска любов ти можеш и ум, и съвест да заложиш. Гижмар е влюбен и той знае, че от подкрепа се нуждае, [500] ала не му ли провърви, ще трябва да се примири: да се прости със любовта. Все пак той има смелостта да каже: — От любов по вас, [505] госпожо, ще издъхна аз. На любовта ви се надявам и мисля, че не заслужавам да ме отблъснете. — Ах, драги, — отвръща тя с усмивка блага, — [510] поставяте ме в положение едно прибързано решение сега да взема. Не, не мога. — Госпожо, моля ви, за Бога, към мене милост проявете [515] и за словата ми простете. Знам, че щом лека е жената, за да си повиши цената, тя не приема отведнъж закачките на някой мъж: [520] да не си той въобразява, че лесно тя му се отдава. Ала ако достойна тя е и кандидата възжелае, на любовта му ще откликне [525] и искрено ще го обикне: ще оценят — и той, и тя — насладите на любовта. Когато се обичат двама, от много думи нужда няма. [530]         А дамата туй чака само: уверена в искреността му, целувка в отговор му дава. Какво ли друго им остава освен в любов да се забравят, [535] тъй както влюбените правят, когато много се обичат! Една година тъй изтича… Но всичко има край, защото върти Фортуна колелото45, [540] едни издига, други сваля, ту нещо прави, ту разваля, и на любовната им тайна тя слага край… В едно омайно, ала фатално утро лятно, [545] обхваната от неприятно предчувствие, тя го целува и казва: — Много се страхувам, че може тук да ви открият, любими, и да ви убият. [550] Ужасно ще е да умрете. Ако пък жив се отървете, навярно в ново увлечение потърсил бихте утешение, забравяйки за мойта болка. [555] — Госпожо, знаете ли колко обидно е това за мен? Дано не видя хубав ден, ако за миг помисля само любов да имам с друга дама. [560] — Но трябва да ме уверите, като си ризата свалите, — му казва тя. — Ще вържа аз здрав възел в долната й част. Ако един ден млада дама [565] развърже го, с любов голяма дарете я!… Ще го приема…46         За миг той ризата си снема, и тя завързва я така, че никоя жена с ръка [570] не би могла да я развърже, а после му я връща бърже. На свой ред и Гижмар желае да види предана ли тя е, на кръста й коланче слага, [575] с токата леко го пристяга и казва й, че би я дал на този, който би успял с ръка да й свали токата… След всичко туй със плам в душата [580] целува я ощастливен. За жалост тъкмо този ден един слуга на господаря внезапно в стаята ги сваря, владетеля предупреждава, [585] а той все още дотогава по-неприятна новина за собствената си жена не бил дочул. Съпругът взима от близките си хора трима [590] и с тях до стаята отива, с взлом влизат вътре и откриват любовника. Обзет от бяс, той заповяда им завчас да го убият. Но Гижмар [595] не трепва пред съпруга стар, докопва прът голям от бор, използван явно за простор, та ако някой му посегне, от удара да не убегне. [600] Взрян в него, старият съпруг го пита как е влязъл тук, какъв е, по каква причина той е попаднал в таз градина. Гижмар разказва как тъй става, [605] че дамата го приютява, как със стрела ранил сърната, как тя предсказва му съдбата и как дотук на кораб стига. Съпругът слуша, без да мига, [610] но може ли да хване вяра? Ако е тъй, той ще накара Гижмар веднага да отидат на място кораба да видят, разчитайки на госта дните [615] да свършат скоро сред вълните. Така и правят: там пристигат, на кораба младежа вдигат, на борда стъпва той и ето, че се понася през морето [620] към своя роден край. Обаче съвсем покрусен е и плаче, че неговата мила дама, уви, на кораба я няма, и към Всевишния отправя [625] молитва да не го оставя да стигне жив до своя бряг, ако не отреди му пак да види своята любима. Обзет от горест несравнима, [630] той стига пристана, отдето е тръгнал с кораб през морето. Там слиза и поема пеш, но вижда, че един младеж е яхнал хубав кон и води [635] друг кон от най-добра порода. Гижмар го тутакси познава и го по име назовава, а момъкът обръща взор, съглежда своя млад сеньор, [640] когото търси, и веднага жребеца на Гижмар предлага и тръгват двамата на път в дома си да се приберат. Там всички хора (млади, стари; [645] и родственици, и другари) се радват, че се е завърнал. Но гледайки го все посърнал, те му подхвърлят, че е време съпруга вече да си вземе, [650] а той със мъка на душата отвръща им: — Бих взел жената, която възела развърже на ризата ми. — Много бърже узнават в цялата страна [655] вестта, но никоя жена да го развърже не успява.