Куртоазни новели-ле

Гижмар, останал сам в кревата, си мисли с трепет във душата: „Какво ли ми е причинило [395] това невиждано горнило? Та мене ме очаква тлен, ако не бъда изцерен от дамата. Какво да сторя? Ще ида с нея да говоря, [400] защото моето спасение от нейното благоволение зависи. Ако с тон надменен се отнесе тя спрямо мене, тогава ще умра от мъка, [405] ще излинея като в пъкъл“.         Но след една въздишка тежка той казва си, че ще е грешка, ако отиде да я моли… Защо сам своите неволи [410] не се опита да надмогне? Кой чужд човек ще му помогне? Кошмарна нощ изкарва той без лъч надежда, без покой; безспир му се въртят в главата [415] чертите фини на жената: изящната уста, косите, лицето, огънят в очите… Дори нарича я „любима“. Да знаеше, че в нея има [420] подобни чувства и че тя е в мрежите на любовта заради него, вероятно по-поносима и приятна била би неговата болка. [425] Но как да разбере доколко и дамата по него страда? А тя, отпаднала, с досада посреща слънцето изгряло, след като никак не е спала. [430] Като я гледа как примира девойката сама разбира, че на съпругата сърцето е в плен на чувството, което не дава ни сън, ни покой. [435] Дали пък влюбен е и той? Щом дамата благочестива на църква сутринта отива, девойката си наумява да види с рицаря що става [440] и до леглото му присяда. Той се показва изненадан, че е самичка, и я пита, въздишайки с тъга нескрита: — А дамата, девойко мила, [445] защо така бе подранила?         А тя отвръща му: — Сеньор, поне за мене няма спор, че в нея влюбен сте и вие. Защо е нужно да се крие, [450] че ви привлича тази дама? Щом любовта ви е голяма и двамата сте тъй красиви, полага се да сте щастливи.         Той мигом си признава: — Да, [455] така съм влюбен, че беда туй чувство ще ми довлече, ако не ми се притече на помощ някой… Ах, бъдете така добра и ми кажете [460] как да постъпя в любовта, за да избегна гибелта.         Тя бърза да му отговори, че и за двамата ще стори каквото случаят налага44. [465]