Смъртоносно бяло

За облекчение на Робин болтът се отвъртя лесно. Затвори след себе си портичката и със съжаление си помисли за следите, които бе оставила върху росната трева. Ако съседите се събудеха рано, лесно щяха да установят откъде е дошъл натрапникът в собствеността им, който бе разместил градинските им мебели и бе смачкал бегониите им. Убиецът на Чизъл, ако съществуваше такъв, много по-сръчно бе прикрил следите си.

Като приклекна зад паркирана шкода на пустия паркинг, обслужващ лишената от гаражи улица, Робин използва страничното огледало да нагласи на главата си черната перука, която измъкна от раничката си, после бързо закрачи по улицата, успоредна на Албъри Стрийт, докато не се озова на Детфърд Хай Стрийт.

С изключение на няколко вана за доставки в ранната сутрин и собственика на магазинчето за вестници, който вдигаше металната решетка пред витрината си, нямаше никой наоколо. Робин хвърли поглед през рамо и изпита прилив не на паника, а на ентусиазъм: никой не я следваше. И все пак не си свали перуката, докато не се озова в безопасност във влака на метрото, с което силно изненада младежа, поглеждащ я над електронната си книга.

Страйк бе избрал „Корнър Кафе“ на Ламбът Роуд заради близостта му до лабораторията за полицейски експертизи, където работеше Оливър Баргейт. Когато Робин пристигна, завари Страйк застанал отвън да пуши. Погледът му се спря върху изкаляните й на коленете джинси.

– Тежко приземяване в леха с цветя – обясни тя, когато го приближи. – Онзи журналист още се мотае пред нас.

– Матю ли те повдигна?

– Не, използвах градински мебели.

Страйк угаси цигарата си в стената зад себе си и я последва в кафето, където приятно ухаеше на пържена храна. По мнението на Страйк Робин изглеждаше по-бледа и слаба от обикновено, но пък бе весела, когато поръча кафе и две кифлички с бекон.

– Една – поправи я Страйк. – Една – повтори огорчено към мъжа зад щанда. – Опитвам се да сваля килограми – обясни на Робин, преди да отиде да седне на току-що освободила се маса. – По-добре е за крака ми.

– Да, вярно – кимна Робин.

Страйк забърса с ръкав трохите от масата и си отбеляза не за пръв път, че Робин бе единствената жена, която познаваше, непроявяваща стремеж да го усъвършенства. Знаеше, че ако промени намерението си сега и поръча пет кифлички с бекон, тя просто щеше да се ухили и да му ги връчи. Тази мисъл породи у него силна топлота към нея, когато тя дойде с окаляните си джинси на масата при него.

– Всичко наред ли е? – попита той, докато я гледаше как изцежда кетчуп върху кифличката си.

– Да – излъга Робин. – Няма проблеми. Как е кракът ти?

– По-добре. Как изглежда този тип, с когото имаме среща?

– Висок, чернокож, с очила – избъбри Робин с пълна уста. Физическите упражнения в ранното утро бяха събудили апетита й и тя се чувстваше по-гладна, отколкото дни наред.

– Ванеса върна ли се към задълженията си по олимпиадата?

– Да – отвърна Робин. – Тропнала е с крак на Оливър да дойде да се види с нас. Той не бил много въодушевен от идеята, но тя гони повишение.

– Сведенията за Иън Наш със сигурност ще й помогнат – каза Страйк. – Според думите на Пищяла полицията се опитва...

– Мисля, че това е той – прошепна Робин.

Страйк се обърна и видя на прага върлинест, разтревожен наглед чернокож мъж с очила без рамки. Държеше куфарче. Страйк вдигна ръка за поздрав, а Робин премести сандвича и кафето си към съседното място, за да може Оливър да седне срещу Страйк.

Робин не беше сигурна какво бе очаквала: той беше хубав мъж с бухналата си прическа и безупречна бяла риза, но излъчваше подозрение и неодобрение, а тя не можеше да свърже нито едното от двете с Ванеса. И все пак той разтърси протегнатата ръка на Страйк, после се обърна към Робин и каза:

– Ти си Робин, нали? Постоянно се разминаваме.

– Да – отвърна Робин и също се ръкува с него. Безукорната външност на Оливър я накара да се почувства засрамена от разрошената си коса и окаляни джинси. – Радвам се да се запознаем най-сетне. Тук е на самообслужване, да ти донеса ли чай или кафе?

– Ами... да, кафе, благодаря – каза Оливър.

Робин отиде до щанда, а Оливър се обърна към Страйк.

– Ванеса ми предаде, че имате информация за нея.

– Възможно е – отвърна Страйк. – Всичко зависи от това какво имаш ти за нас, Оливър.

– Искам да знам какво предлагате, преди да продължим по-нататък.

Страйк извади плик от вътрешния джоб на сакото си и го вдигна срещу събеседника си.

– Регистрационен номер на кола и начертана на ръка карта.