Робин имаше лоша събота след още по-лоша нощ.
Събуди се със сподавен вик в четири часа сутринта с усещането, че още е впримчена в кошмара, в който носеше пълна чанта с подслушвателни устройства през притъмнелите улици, като знаеше, че я следват маскирани мъже. Старата рана от нож на ръката й се беше отворила и оставяше кървава диря, която насочваше преследвачите й. Уверена бе, че никога нямаше да се добере до мястото, където Страйк чакаше за чантата с бръмбари...
– Какво? – избъбри полуспящ Матю.
– Нищо – отвърна му Робин и лежа, без да заспи до седем, когато се почувства вече в правото си да стане.
Мършав русоляв младеж се навърташе на Албъри Стрийт през последните два дни. Почти не си правеше труда да прикрива, че държи под наблюдение именно тяхната къща. Робин го бе обсъдила със Страйк и той бе сигурен, че е журналист, а не частен детектив, вероятно младши служител, пратен да я наглежда, защото високата часова такса на Мич Патерсън се бе превърнала в неоправдан разход.
Тя и Матю се бяха преместили на Албъри Стрийт, за да избягат от мястото, където се бе спотайвал Шакълуелския изкормвач. Предполагаше се, че този дом тук е сигурно убежище, а ето че и той бе омърсен от контакт с неестествена смърт. Към средата на сутринта Робин подири скривалище в банята, преди Матю да е осъзнал, че тя хипервентилира отново. Седнала на пода на банята, приложи техниката, научена по време на терапията, когнитивно реструктуриране, което диреше да установи автоматичните мисли за преследване, болка и опасност, изскочили в съзнанието й, след като бяха събудени от съответни активатори. Той е просто някакъв идиот от „Сън“. Иска материал за статия, това е всичко. В безопасност си. Не може да се добере до теб. Напълно защитена си.
Когато Робин излезе от банята и отиде на долния етаж, завари мъжа си да блъска врати и чекмеджета на кухненските шкафове, докато си правеше сандвич. Не предложи да направи един и за нея.
– И какво ще кажем на Том и Сара за тоя негодник, дето зяпа през прозорците?
– Защо трябва да казваме нещо на Том и Сара? – попита недоумяващо Робин.
– Днес сме на вечеря у тях.
– О, не! – простена Робин. – Тоест да. Прощавай. Бях забравила.
– И какво ще стане, ако проклетият репортер ни последва?
– Няма да му обръщаме внимание – отговори Робин. – Какво друго можем да направим?
Чу мобилния си телефон да звъни горе и доволна, че имаше извинение да се отдалечи от Матю, отиде да отговори.
– Здравей – каза Страйк. – Добри новини. Изи ни нае да разследваме смъртта на Чизъл. Всъщност – поправи се – иска да докажем, че Кинвара го е убила, но аз успях да разширя формулировката на възлагането.
– Това е фантастично! – прошепна Робин, внимателно затвори вратата на спалнята и седна на леглото.
– Знаех си, че ще се зарадваш – отвърна Страйк. – Сега като начало ни е нужна посоката на полицейското разследване, особено данни от експертизата. Вече се пробвах с Уордъл, но той е предупреден да не говори с нас. После опитах с Анстис, но без резултат, целодневно е ангажиран с олимпиадата и не познава никого от работещите по случая. Та исках да те попитам дали Ванеса вече се е върнала на работа от отпуска по домашни причини.
– Да! – възкликна Робин, внезапно изпитала възбуда. За пръв път тя, а не Страйк, разполагаше с нужния контакт. – Има някой по-подходящ от Ванеса. Тя ходи с един от отдела по експертизи, Оливър. Не го познавам, но...
– Ако Оливър се съгласи да говори с нас, би било прекрасно – каза Страйк. – Ето какво, ще се свържа с Пищяла и ще проверя дали ще ми продаде нещо, което да използваме като размяна. Пак ще ти звънна.
Той затвори. Макар да беше гладна, Робин не се върна долу, а се опъна на елегантното махагоново легло, сватбен подарък от бащата на Матю. Беше толкова тежко и масивно, че ангажира цялата бригада по преместването – мъжете се потяха и ругаеха под нос, докато го качиха на сегменти до спалнята, където го сглобиха наново. Тоалетката на Робин, от друга страна, беше стара и евтина. Лека като щайга за портокали без чекмеджетата си, тя бе качена от сам работник и поставена помежду прозорците на спалнята.
