Без светлина [bg]

— Ти познаваш ли някой от тях?

— Не. Ако някой отпадне по различни причини — а аз никога не знам защо, но то не се случва често, Дон ми дава нов човек. Само малкото име. Нов начин на контактуване. Аз не ги познавам. Те не ме познават. Не познавам и Дон.

— Но той те познава.

— Да. — Тя кимна. Сложи чашата между бедрата си и вдигна ръце да оправи косата си. — Така е.

— Къде работеха твоите хора? — попита Нюман.

— Имах хора в две банки, в няколко юридически фирми, в една техническа служба и в една секретарска фирма. Човекът от техническата служба взема най-много пари.

— Защо?

— Защото тоя тип всъщност не е пазач. Компютрите са му хоби, той е компютърен пират. Службата, в която работи, има договор за услуги с една от най-големите сгради в центъра на града. Там се намират офиси на петролна компания, юридически кантори, борсови агенти, недвижими имоти, международна търговия. Тоя човек има достъп до всички тия офиси по цяла нощ, и то всяка нощ. Дон има повече поръчки за него, отколкото за всеки друг.

— Всичките ли твои хора имат еднакви умения и опит? — Нюман бясно си водеше записки, дори не вдигаше глава, за да задава въпроси. — Имам предвид, всички ли са в подобни служби?

— Не. Точно в това се състои работата — отвърна Хийт и пак погледна Лара. — Всички са на сравнително ниско ниво. Секретарки, оператори. Чиновнически служби. Затова и номерът действа. Всички са нископлатени и винаги се нуждаят от пари, ама имат и достъп до сведенията. До компютрите. Могат да получат каквото пожелаеш от тия дяволски компютри. Имат достъп, но им плащат просто трохи. Всички са финансово затруднени. Лесно можеш да ги купиш. В брой. Точно тъй. Искам да кажа, те не изпитват никаква лоялност към тия фирми. Знаят, че ако работите не вървят добре, те ще бъдат първите уволнени. Хич и не се заблуждават. Важните клечки горе — те все си мислят, нали тъй, че средният човек е тъп глупак. Във всички ония големи компании. То е като при правителството. Ако средният човек има възможност, ще ги избудалка, щото знае, че и компанията тъй ще стори с тях, ако печалбите почнат да намаляват. Тая скапана икономика е научила много хора ако не на друго, поне на това. Да си спасяват кожата.

Валери свърши кафето и ги огледа, очаквайки следващия въпрос.

— Чувала ли си за компания на име „Дейтапринт“? — попита Грейвър.

Валери сви устни за секунда и после поклати глава.

— Не.

— Да си чувала за някой, който се казва Брус Шек?

Тя пак се позамисли и поклати глава.

— Каква беше историята с Колийн Сайнър? — попита Грейвър.

— Това ли, боже мой. Нищо. Един ден Дон ми рече: „виж какво, ако някой се обади и пита за Колийн Сайнър, кажи, че тя се е изнесла отдавна“. Учудих се. Той рече: „Някой може да ти се обади за нея, ти само отговори, че се е преместила и че нищо повече не знаеш“. Това малко ме нервира. Изобщо не се бяхме разбрали за такова нещо, да ми дава номера на някого. Той не каза нито дума повече. Ядосах се, но нищо не отвърнах. Страх ме беше да не загубя тая работа. По това време сумите започнаха да стават доста големи. Никога не бях имала толкова много пари. Не ми се щеше да ги загубя. Безпокоях се за това доста време, плашех се всеки път, щом телефонът звъннеше. Но когато никой не се обади, забравих за това… докато тя не се обади — рече Хийт, кимайки към Пола.