Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 123 124 125 126 127 128 129 130 131 ... 163
Перейти на страницу:

— Това е кралят, това е Карл! — казваха те и се покланяха доземи, разпознавайки го по-скоро по брадата, отколкото по малко известната им корона. После веднага се изправяха, за да разпознаят другите воини. — Ето Орландо[156]! Не, този е Уливиери! — Те все бъркаха, ала това нямаше значение, защото така или иначе там бяха всички и винаги можеха да се закълнат, че са видели оня, когото търсят.

Аджилулфо яздеше в строя, но от време на време избързваше малко напред, спираше се да дочака другарите си и се обръщаше да провери дали войската се движи вкупом, или пък вдигаше глава към слънцето, сякаш пресмяташе по мястото му на небосвода колко е часът. Беше неспокоен. Единствен той от всички мислеше за реда на похода, за отделните етапи, за местата, където трябваше да стигнат, преди да падне нощ. Другите рицари не бързаха — ех, да, поход към боевата линия, но бавно или бързо — все едно, все там ще стигнат; и под предлог, че императорът е стар и уморен, те бяха готови да спрат пред всяка кръчма, за да пият. По пътя не забелязваха нищо друго освен надписите на кръчмите и задниците на крепостните жени, колкото да пуснат по някоя и друга неприлична шега; за всичко останало те бяха слепи, сякаш пътуваха затворени в сандък.

Само Карл Велики проявяваше любопитство към това, което виждаше наоколо.

— Я, патици, патици! — възкликна той.

По ливадите край пътя се движеше цяло ято. Сред тия патици имаше някакъв човек, ала не можеше да се разбере какво точно върши: вървеше приклекнал, отметнал ръце назад, повдигаше ходилата си също като ципестоногите и изпънал шия, току крякаше: „Па… па… па…“. Патиците не му обръщаха внимание, като че ли го вземаха за свой. И наистина не можеше да се забележи особена разлика между патиците и този човек, защото дрехите на гърба му имаха тъмен землист цвят — изглежда, че на много места бяха закърпени с парчета от чувал; тук-там се виждаха и сивозеленикави петна, подобни на техните пера, висяха най-разноцветни кръпки и парцали, също като пъстрите ивици по перушината на тия пернати.

— Ей, ти, така ли трябва да се покланяш пред императора? — викнаха му рицарите, които винаги бяха готови да се заяждат.

Човекът не се обърна, но патиците, изплашени от тия гласове, запляскаха с криле и хвръкнаха вкупом. Мъжът се задържа за малко, преди да се изправи, вдигна глава да ги погледне как хвъркат, после разтвори ръце, подскочи и тъй, подскачайки и пляскайки с ръце, от чиито мишници висяха парцали, със смях и радостни викове „Па!.. Па!“ се опита да последва ятото.

Наблизо имаше блато. Патиците долетяха до водата, прибраха криле и леко заплуваха една след друга. Човекът се хвърли по корем в блатото, вдигна големи пръски, замаха безредно ръце и крака, опита се да извика отново: „Па! Па!“, ала този път крясъкът му се превърна в бълбукане, защото той вече потъваше към дъното; после изведнъж се показа, помъчи се да плува, но пак изчезна.

— Кой е този, пазач на патиците ли е? — запитаха воините едно селско момиче, което се появи пред тях с тръстикова пръчка в ръка.

— Не, аз паса патиците, мои са, той няма нищо общо с тях. Това е Гурдулу… — отвърна селянчето.

— А какво прави при твоите патици?

— Нищо, от време на време го прихващат, щом ги види, обърква се и си мисли, че е той…

— Мисли си, че е патица?

— Мисли, че патиците — това е той. Да знаете какъв е Гурдулу: много не му мисли…

— А сега къде отиде?

Рицарите се приближиха към блатото. Гурдулу не се виждаше. След като преплуваха огледалната повърхност на водата, патиците отново се заклатиха по тревата. Откъм папратите покрай блатото се чуваше жабешки хор. Изведнъж човекът подаде глава от водата, сякаш едва сега се сети, че трябва да диша. Огледа се смаян, учуден отгде е тая ивица папрат, която се отразява във водата на една педя от носа му. Върху всяко папратово листо се мъдреше по една зелена, лъскава животинка, която го гледаше и с все сила крякаше: „Ква! Ква! Ква!“.

— Ква! Ква! Ква! — отвърна Гурдулу доволен и щом той изкряка, жабите заскачаха от папратите във водата и обратно.

Продължавайки да вика: „Ква! Ква!“, Гурдулу изскочи на брега, мокър и кален от главата до петите. После приклекна като жаба и изкряка така силно „Ква!“, че политна през тръстиките и тревите и цопна отново в блатото.

— Няма ли да се удави? — запитаха рицарите един рибар.

— Ех, понякога Омобо се забравя, загубва се… Но до давене не стига… Лошо е само като попадне в мрежата с рибите… Един ден, когато се захванал и той да лови риба, му се беше случило такова нещо… Хвърлил мрежата във водата и гледа една риба аха-аха да се хване. И той дотолкова се сметнал за риба, че сам се пъхнал в мрежата… Знаете ли какъв е Омобо…

вернуться

156

Ролан — според френския рицарски епос. — Б. пр.

1 ... 123 124 125 126 127 128 129 130 131 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)