Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— Ама че е зъл! — горчиво възкликна Рон вечерта в общата стая на „Грифиндор“. — Да ни тръсне изпит в последния час! Ще се побъркаме от преговаряне в края на срока!
— Е, ти май не си от тия, дето си дават много зор, нали?
Хърмаяни го гледаше иззад тетрадката си по отвари. Рон съсредоточено строеше замък от избухващи карти, които бяха много по-интересни от мъгълските, защото можеха да експлодират във всеки момент.
— Не забравяй, че е Коледа, Хърмаяни — лениво рече Хари, който седеше в кресло до камината и препрочиташе за десети път „В полет с гюллетата“.
Хърмаяни изгледа строго и него.
— Очаквах, че като не се занимаваш с противоотрови, поне ще правиш нещо полезно, Хари!
— Какво например? — запита той, втренчил поглед в Джоуи Дженкинс от „Чъдли кенънс“, който насочи блъджъра към гончията на „Боликасъл батс“21.
— Яйцето! — прошепна почти през зъби Хърмаяни.
— Стига, Хърмаяни, ще успея до двайсет и четвърти февруари! — отвърна Хари.
Той бе сложил златното яйце в куфара си и не го бе отварял от вечерното празненство след първото изпитание. Имаше цели два месеца и половина пред себе си, а дотогава все някак щеше да разгадае какво значат онези виещи вопли.
— Но може и няколко седмици да не ти стигнат! — настояваше Хърмаяни. — Ще изглеждаш пълен глупак, ако всички останали разгадаят какво е следващото изпитание, а ти — не!
— Остави го, Хърмаяни, заслужил си е поне кратка почивка — намеси се Рон и постави и последните две карти на върха на замъка.
Цялата конструкция гръмна и опърли веждите му.
— Добре изглеждаш, Рон. Много ще ти отива на официалната мантия.
С тези думи Фред и Джордж влязоха и седнаха на тяхната маса. Рон попипваше поразените си вежди.
— Рон, може ли да вземем Пигуиджън? — попита Джордж.
— Не, излетя да носи писмо — отвърна Рон. — А защо ви е?
— Защото Джордж иска да го покани за своя дама на бала — пошегува се Фред.
— Защото искаме да изпратим писмо, глупчо — отговори Джордж.
— Вие двамата с кого си пишете непрекъснато? — запита ги по-малкият им брат.
— Не си пъхай носа, че и него ще опърлим — предупредително размаха пръчката си Фред. — Е, вече уточнихте ли си дамите за бала?
— Още не — отвърна Рон.
— Ако не побързате, хубавиците ще свършат — изсмя се Фред.
— А коя е твоята дама? — полюбопитства Рон.
— Анджелина — без никакво притеснение отвърна Фред.
— Моля? — изуми се Рон. — Вече си я поканил?
— Добре че стана дума — рече Фред, извърна глава и се провикна сред шума в общата стая: — Ехей! Анджелина!
Анджелина, която бъбреше с Алиша Спинет до камината, погледна.
— Какво има?
— Ще бъдеш ли моя дама на бала?
Анджелина го прецени с поглед.
— Може — съгласи се тя, обърна отново гръб и продължи да бъбри с Алиша, а на лицето й се появи лека усмивка.
— Така се прави — рече Фред на Хари и Рон. — Фасулска работа!
След като се изправи и се прозя, той подкани Джордж:
— Тогава да вземем една от училищните сови. Хайде…
Двамата излязоха от стаята. Рон спря да опипва веждите си и погледна Хари през купчината димящи карти.
— Трябва да действаме… да си поканим по някоя. Той има право… че да не се окажем накрая с две тролки.
— Две… к-какви, извинете ме? — заекна от възмущение Хърмаяни.
— Е, така се казва — вдигна рамене Рон. — По-добре да ида сам, отколкото с Елоиз Миджън например.
— Напоследък няма толкова пъпки и всъщност е много мила!
— Ама й е крив носът! — възрази Рон.
— Аха, така значи — наежи се Хърмаяни. — Готов си да отидеш на бала с най-красивото момиче, което приеме поканата ти, дори и да е страшно тъпо?
— Ами… не виждам нищо лошо — рече Рон.
— Отивам да спя! — троснато каза Хърмаяни и тръгна към стълбите без нито дума повече.
Неуморими в желанието си да впечатлят гостите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“, преподавателите в „Хогуортс“ бяха решили да покажат замъка в пълния му блясък тази Коледа. Като окачиха украсата, Хари забеляза, че тя никога досега не е била така ослепително красива. По перилата на мраморното стълбище бяха залепени вечноледени висулки. Обичайните дванайсет елхи, колкото всяка година поставяха в Голямата зала, бяха отрупани с всевъзможни украшения — от светещи дребни плодчета на зеленика до живи бухащи златни сови, а рицарските доспехи по коридорите бяха омагьосани да пеят коледни песни, когато някой мине покрай тях. Невероятно беше да се чуе „Тиха нощ, свята нощ“ в изпълнение на празен шлем, който знае само част от текста. Често се налагаше пазачът Филч да издърпва Пийвс от вътрешността на някоя от броните, където полтъргайстът с удоволствие се криеше и допяваше песента със собствените си грубовати стихове.
21
„Боликасълски прилепи“ (англ.) — Бел.прев.