Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Радвам се да те видя отново, Поулгара — поздравих я аз, опитвайки се да звуча убедително.
— Не думай! Я да видим сега какво точно те води тук. Не, недей, сама ще се сетя. Да не би да са спрели да правят бира в Камаар? Това ще да е.
Въздъхнах. Очертаваше се грозна картинка.
— Не трябва ли първо да се целунем, преди да започнем с това? — предложих аз.
— Като начало, нямам намерение да ти позволя да се приближиш чак толкова до мен, старче. Не те харесах още щом те видях за пръв път, а оттогава определено не си направил нищо, за да подобриш мнението ми.
— Сложих край на това.
— Да, бе! Почакай само да ти замирише на бира или да ти се развее някоя фуста под носа.
— Ти ли си се разприказвал? — попитах Белдин.
— Не съм — отвърна ми той. — Поул си има някакви нейни начини да те следи.
— Млъквай, чичо — тросна му се тя. — Тоя пиян глупак няма защо да научава за това.
— Грешиш, Поул — казах й аз. — Този пиян глупак има защо да научи. Ако притежаваш някакви дарби, те трябва да се доразвият.
— Нямам какво да уча от теб… татко! Нищо не искам от теб. Защо просто не се върнеш в Камаар? Или пък в гората на Дриадите? Размножителният им сезон ще започне всеки момент. Двете с Белдаран адски ще се зарадваме на ордата получовешки полусестрички, които ще наплодиш.
— Внимавай какви ги говориш, Поул.
— Че защо? Нали сме дъщеря и баща, а, старче? Трябва да сме абсолютно прями един към друг. Аз например не искам ти да си правиш каквито и да е погрешни изводи относно мнението ми за теб. Между другото, успя ли вече да се пробваш с женски трол или пък с женски елдрак?
Вдигнах ръце от нея и седнах на един стол.
— Давай, Поул, изприказвай си приказките.
Убеден бях, че ще го стори. Сигурно бе прекарала години в доизпипването на някои от тези хапливи забележки. Май бях сгрешил, като оставих дъщерите си под опеката на Белдин. Поулгара винаги е била адски схватлива ученичка. Някои от словесните й атаки попадаха право в целта. Странно, но Белдаран не изглеждаше ни най-малко обидена от речника, който използваше сестра й. Кой знае, може би и тя споделяше нейното мнение, но за разлика от сестра си бе решила да ми прости.
Седнах срещу един от прозорците и се вгледах в залеза, а в това време Поулгара продължаваше да си излива гнева върху мен. След около час започна да се повтаря. Просто в никой език няма чак толкова много обиди. От време на време преминаваше на улгоски, но произношението й не беше много добро. Аз, разбира се, я поправях. Едно от първите задължения на родителите е да поправят навреме грешките на децата си, а Поул никога не е обичала да я поправят.
Накрая станах.
— Така наистина няма да я докараме доникъде. Смятам да се прибера у дома. Веднага щом поразчистя и подредя както трябва, сте добре дошли при мен.
— Сигурно се майтапиш.
— О, напротив, Поул. Можеш да си стягаш багажа. Независимо дали ти харесва или не, ние ще бъдем семейство. — Усмихнах й се. — Приятни сънища, Поулгара.
После си тръгнах.
Дори след като се добрах до кулата, още чувах виковете й.
Момичетата се нанесоха при мен през следващата седмица. Белдаран беше послушно дете и приемаше всяко мое решение, без да се противи. Това, естествено, принуждаваше и Поул да се подчинява, тъй като обичаше сестра си толкова много, че просто не можеше да живее разделена от нея. Не я виждахме особено често, но поне нещата й бяха в моята кула.
Тя прекара по-голямата част от това лято в клоните на огромното дърво в центъра на Долината. Отначало предположих, че гладът ще я накара да се смъкне на земята и да дотърчи в кулата, но се оказа, че съм подценил страстта на близнаците непрекъснато да се грижат за някого. Те именно спасиха Поулгара от глад.
Реших просто да я изчакам. Ако не друго, то поне зимата щеше да я накара да се прибере на топло. Но тогава пък Белдаран взе да става все по-мрачна и по-мрачна. Това положение явно беше твърде болезнено за моята русокоса дъщеря. Тя ни обичаше и двамата и затова току ме молеше да се помиря с Поулгара. Знаех си, че ще бъде грешка, но не можех да откажа на нито една нейна молба. Затова след кратко увещаване обикновено въздъхвах и поемах към дървото, за да опитам за пореден път.
Беше една топла, слънчева утрин в края на лятото, когато се запътих отново към сърцето на Долината, с все същата цел. Докато вървях бавно през избуялата трева ми се стори, че наоколо има необичайно много птици.