Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Видя разкошната гондола да се отдалечава и връща към Венеция.
Анунциата изпусна въздишка. Мислеше колкото е възможно, по-скоро да избяга от този остров, скъп и проклет едновременно, да се завърне при старата Луала и никога да не я напуща.
Тя погледна още веднъж през отвора: гондолата изчезваше в далечината заедно с преследвачите й.
Бедната затворница се отправи към голямата желязна врата, готова да избяга.
Но нейните пръсти не напипаха никаква брава по метала, нищо, което да й позволи да отвори вратата. Студени тръпки минаха по тялото й.
— Не, не е възможно — каза тя сама. — Не може да съм затворена жива всред тия мъртви.
Анунциата не искаше да повярва на съдбата си. Около нея й се струваше, че се движат страшни видения, челото й се бе покрило със студена пот и тя продължаваше да дири бравата.
Най-после тя си даде сметка, че вратата не може да се отвори, без да бъде насилена. Ето защо тази врата оставяше обикновено полузатворена.
Нещастницата почувства тогава ужаса на своето положение. След като напразно се опитва да отвори вратата, напрягайки всичките си сили, тя се спря внезапно отчаяна, обезнадеждена.
Падна на колене и започна да се моли.
Дванадесет удара отзвъняха от камбанарията на малката църква, отстояща на известно разстояние в острова.
Анунциата беше като преобразена от страха. Очите й се бяха разширили и гледаха вторачено. Устните й, пръстите й трепереха.
Би могло да се повярва, че е полудяла. Изведнъж тя подскочи като обезумяла и се отправи към малките отвори на стената. Започна да вика за помощ и така силно, че ехото разнасяше гласа й далеч по вълните.
В пристъп на ярост, тя стисна юмруци, отърча до вратата и започна с голяма сила да удря по вратата, като че ли някой можеше да я чуе и да й даде помощ!
Анунциата изпусна един креслив вик.
Тя се почувства осъдена да умре от глад, живеейки всред мъртвите.
Нейните викове се губеха в нощта.
Ако на следния ден някой не се приближеше към гробницата, ако трябваше да прекара още една нощ, би била загубена.
Бледите й устни изпуснаха още един вик. Нещастницата, на границата на силите си, се повали и припадна.
34. Съкровището на Мадреселва
Венецианците бяха хвърлили котва между островите Малта и Комино.
Това бе при падането на нощта.
На моста не се намираше никой, освен Тонино, кормчията и Горо, негъра, който бе на стража тая нощ и обикаляше с една стара сабя в ръка.
Внезапно последният се спря пред Тонино, който бе седнал близо до кормилото и изглеждаше унесен в мечти.
— Господарят още не се е върнал от острова — каза негърът. — Той е сам, без придружвачи!
— Маринели е при великия майстор на рицарите от Малта — отговори Тонино.
— Тогава тримата рицари, които дойдоха на борда, са били изпратени от великия майстор? — запита негърът.
— Те са дошли — отговори Тонино, — от името на последния, за да узнаят нашите намерения. Обзалагам се, че те са повярвали, че имат работа с пирати от Риф, дегизирани като венецианци.
— О, рицарите са неприятели на пиратите! — извика Горо.
— Зная, Горо. Те са се заклели да изтребят разбойниците и пиратите.
— И господарят замина с тримата рицари?
— Да, за да обясни на великия им майстор своите планове, а така също да се запознае с него — отговори Тонино.
Горо хвърли поглед към средата на моста, където се намираше голямата камбана, привързана от всички страни.
— Господарят я показа на рицарите! — промълви той, сочейки с пръст предмета, който му се струваше мистериозен.
— Той им обясни също ролята, която от утре ще изпълнява камбаната! — допълни Тонино.
— От утре? — каза Горо изненадан. — О, добре, много добре, Тонино. — Чудноватото нещо ще напусне кораба! Казват, че голямата камбана…
Негърът, при тия думи, потрепера от страха пред мистериозната камбана.
— Имаш право, Горо — каза кормчията. — Тоя предмет изглежда зловещ и е малко приятен за гледане!
— Долу! Виж долу, Тонино! — извика негърът внезапно зарадван, показвайки една черна точка върху водата, която се приближаваше все повече. — Господарят, това е господарят!
— И аз вярвам това. Обаче, да предупредим сеньор Фалие!
Горо кимна с глава в знак на съгласие. После, навеждайки се към ухото на Тонино, каза:
— И сеньор Фалие, и Оргосо, и д’Артенай, всички хвалят господаря! О, господарят е като разгневен тигър, когато има опасност!
Казвайки това, негърът се усмихна, оставяйки да се видят чудно белите му зъби.
Той се отправи бързо към малката стълба, която водеше към кабината, и съобщи на Фалие, който се намираше там, заедно с една част от екипажа, че една лодка е сигнализирала приближаването си към кораба.