Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Калан се усмихна.
— О, да, знам такова място. Ще останеш тук, където ще можем да те държим под око, докато изтекат двете седмици.
Той закопча синьото си сако.
— О, благодаря, Майко Изповедник, за гостоприемството. Това е голяма чест за мен.
— И, Тристан, докато си гост под моя покрив, ако докоснеш с пръст или направиш нещо на коя да е от жените, които живеят и работят в Двореца, ще се погрижа да се разделиш с едно нещо.
Той се засмя пресилено.
— Майко Изповедник, нямах представа, че вярвате на мълвата, която се носи за мен. Опасявам се, че често ми се налага да прибягвам към кесията си, за да си осигуря компания, но, от друга страна, съм поласкан, че ме смятате за толкова талантлив в отношенията с очарователни млади дами. Ако си позволя да наруша правилата ви, ще очаквам да бъда изправен на съд и да получа заслуженото си наказание по ваше усмотрение.
Съд.
Ричард спомена, че хората, отпратили Храма на ветровете, били изправени на съд. В Магьосническата кула се пазеха документи от всички процеси, проведени там. Тя никога не бе разлиствала подобни книги, но знаеше, че съществуват. Може би от документите за процесите ще могат да научат какво се е случило с Храма на ветровете.
Докато Калан изпращаше с поглед Тристан Башкар, съпровождан от двойка гардове, си мислеше за Ричард и е питаше какво ли ще открие той. Дали ще загуби още един брат?
Калан познаваше повечето жени, работещи в Двореца Изповедниците. Те уважаваха Ричард като човек на честа. Не й се нравеше, че могат да се превърнат в жертва на човек, спечелил ги благодарение на доверието им в Ричард.
Изпита болка и тъга за него. Знаеше, че се надява в лицето на Дрефан да открие брата, с който да се гордее. Силно й се искаше да вярва, че лечителят няма да им създава проблеми. В съзнанието й изплува образът на ръката му върху тялото на Кара.
Калан се извърна към Морещицата:
— Още трима с нас, един загубен и един, който не е решил.
Кара се усмихна съучастнически.
— Сестрата на Агиела е способна да всява страх в сърцата на хората. Майко Изповедник, носиш с чест Агиела. Счу ми се, че докато идваха към теб, коленете на някои от тях трепереха.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Докато се движеха по стръвната павирана улица, оръжията и дрехите на войниците дрънчаха и потракваха. Тесни къщи, повечето на по три-четири етажа, се бяха сбутали една в друга, горните им етажи надвиснали над долните, така че най-високите почти закриваха небето. Тази част на града беше потискаща.
Докато Ричард вървеше, навсякъде из града войниците го посрещаха с радостни възгласи на благодарност, с пожелания за здраве и дълголетие. Някои изявяваха желание да го почерпят питие. Други се спускаха да му се кланят в краката и набързо произнасяха отдаване:
„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“
Посрещаха го като велик магьосник, задето ги бе защитил и излекувал болестта им. Ричард се чувстваше по вече от неудобно при техните поздрави. Та нали в крайна сметка просто им бе препоръчал добре известни лекарства за стомашно-чревни проблеми. Не бе използвал никаква магия.
Опита се да им го обясни. Да им каже, че нещата, които бяха яли и пили, ги излекуваха. Никаква полза. Бяха очаквали от него магия и мислеха, че са я получили. Накрая се отказа да им обяснява и започна да им маха с ръка в отговор на поздравите. Ако бяха се обърнали към някой билкар, със сигурност щяха да постигнат същите резултати.
Въпреки това трябваше да признае, че му е приятно да знае, че е помогнал на някого, наместо да причини болка. Сега разбираше частица от чувствата на Надин, докато помага на хората с билките си.
Бе предупреден, че у един магьосник трябва да има равновесие. Във всички неща съществуваше равновесие, но най-вече в магията. Вече не можеше да яде месо — прилошаваше му — и подозираше, че това е проява на дарбата му, търсеща баланса на това, че понякога се налагаше да убива. Харесваше му мисълта, че като помага на хората, компенсира това, че е магьосник-войн.
Навъсени хора, тръгнали по свои си работи, се отдръпваха встрани на тясната уличка, препъвайки се в мръсния сняг, все още нестопен из сенчестите места, за да се разминат с войниците. Групи от по-големи момчета и млади мъже с мрачни изражения на лицата надзъртаха предпазливо и мигом изчезваха, мернали приближаването на Ричард и хората му.