Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Ричард разсеяно докосваше извезаната със злато кожена кесийка на колана си. Вътре имаше бял магьоснически пясък, намерен заедно с колана в Кулата. Той представляваше вещество, добито чрез кристализация на костите на магьосниците, отдали живота си в построяването на Кулите на смъртта, разделящи Стария от Новия свят. Един вид дестилирана магия. Белият магьоснически пясък даваше сила на заклинанията, извлечени чрез него — добра и лоша. Правилното заклинание, предизвикано с помощта на бял магьоснически пясък, можеше да извиква Пазителя.
Докосна и другата кесийка, извезана със злато. В малко кожено вързопче, завързано добре, имаше черен магьоснически пясък. Него бе събрал сам от една от Кулите. От издигането на Кулите насам нито един магьосник не бе успявал да се сдобие с черен магьоснически пясък. Той можеше да бъде взет единствено от човек, притежаващ Субстрактивна магия.
Черният магьоснически пясък беше пълната противоположност на белия. Те се неутрализираха взаимно. Дори едно зрънце от черния можеше да унищожи заклинание, предизвикано от белия, дори такова, направено, за да извика Пазителя. Беше го използвал да победи духа на Мрачния Рал и да го изпрати обратно в отвъдния свят.
Прелат Аналина му бе казала да пази черния пясък като зеницата на окото си — че дори една лъжичка от него струва колкото цели кралства. Ричард никога не се разделяше с малката кожена кесийка с черния пясък на повече от ръка разстояние, никога не я губеше от поглед.
Деца, навлечени с дрипи в студения пролетен ден, играеха на „хвани лисицата“ из претъпканата улица, тичайки от врата на врата, кикотейки се жизнерадостно в очакване да открият лисицата, и още по-силно при вида на внушителната процесия, движеща се по тяхната улица.
Дори видът на радващите се деца не предизвика усмивка на лицето на Ричард.
— Тук е, Господарю Рал — каза генерал Кърсън. Генералът посочи с пръст една врата вдясно, вдълбана няколко педи навътре в дървената фасада на къща. Избледнялата червена боя върху дъските се бе олющила в долната част, където времето бе оставило най-забележими следи. Малък надпис гласеше „Хотелът на Ладъртън“. Едрият, масивен мъжага, седнал зад паянтова маса, върху която се виждаха бисквити и бутилка, не вдигна глава. Гледаше в нищото със зачервени очи. Косата му бе разрешена, а дрехите намачкани. Беше като не на себе си. Зад него имаше стълба, а край нея тесен коридор, губещ се в мрака.
— Затворено е — промърмори той.
— Ти ли си Сайлъс Ладъртън? — попита Ричард, а погледът му се плъзна към купчината мръсни дрехи и чаршафи, натрупани за пране. До стената бяха подредени пет-шест празни кани, а край тях се валяха купчина парцали.
Мъжът надзърна предпазливо иззад намръщеното си лице.
— Аха. А ти кой си? Изглеждаш ми познат.
— Казвам се Ричард Рал. Може би виждаш прилика с брат ми, Дрефан.
— Дрефан — мъжът изведнъж се ококори. — Господарю Рал! — Столът изскрибуца шумно по пода, мъжът се изправи и сведе глава. — Простете ми. Не ви познах. Никога не съм ви виждал. Нямах представа, че лечителят ви е брат. Моля Господаря Рал за прошка…
Сайлъс едва сега забеляза тъмнокосата Морещица, застанала до Ричард, мускулестия генерал от другата му страна и двамата огромни гардове, извисяващи се точно зад него, после и отряда войници, струпани на прага и изпълващи улицата. Мъжът отметна назад мазната си коса и се поизпъна.
— Покажи ми стаята, където… където е била убита жената — каза Ричард.
Сайлъс Ладъртън се поклони два пъти, преди да забърза по стълбите, пътьом затъквайки ризата в панталона. Като хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че Ричард го следва, той запрескача през стъпало нагоре. Стълбите неохотно отвръщаха на тежестта му със скърцане и стонове.
Накрая спря пред една врата в средата на тесен коридор. На фона на червените стени свещниците в двата края на коридора не осветяваха много. Мястото вонеше.
— Тук е, Господарю Рал — каза Сайлъс.
Щом той посегна да отвори вратата, Райна го сграбчи за яката и го отстрани. Изгледа го свирепо. Подобен неин поглед бе в състояние да накара да застине и буреносен облак.
Тя отвори вратата и стиснала Агиела си в ръка, влезе в стаята преди Ричард. Той изчака, докато Морещицата огледа за наличие на някаква заплаха. По-лесно беше, отколкото да се опитва да й възразява. Докато Ричард и генерал Кърсън влизаха в малката стаичка, Сайлъс гледаше в земята. Улик и Иган заеха позиции край вратата и скръстиха мощни ръце.
Нямаше какво толкова да се гледа: легло, малък скрин край него и мивка. Недовършеното дюшеме бе зацапано с тъмно петно. Кръвта се плъзваше под леглото и заливаше почти цялото помещение.