Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— Показват, че имаш генетична предразположеност да контролиращ една или повече стихии. Обясняват защо можеш да предизвикаш вещерски вятър. Но като имаме предвид резултатите, ти можеш да предизвикаш и вещерски огън, както и вещерско водно течение.
— А какво означава земята?
— Билкова магия, способност да влияеш на растежа. Тя е основата. В комбинация със способността за правене на магии, проклятия и заклинания, или дори само с една от тези дарби, означава, че имаш истински вроден вещерски талант.
Леля ми беше добра с магиите. Емили не я биваше толкова, но можеше да лети на кратки разстояния и да вижда в бъдещето. Това бяха класическите разлики между вещиците.
Всичко се свеждаше до това, дали силата ти зависеше от думите, или просто си беше в теб и можеш да я извикаш когато си поискаш. Зарових лице в дланите си. Вероятността да виждам в бъдещето като майка ми си беше достатъчно плашеща сама по себе си. Но да контролирам стихиите? Да говоря с мъртвите?
— Ти изреди дълъг списък със способности. Но ние сме видели… колко? Четири-пет от тях? — Беше ужасяващо.
— Мисля, че сме видели повече. Движиш се със затворени очи, контактуваш с Ракаса по телепатия, искрящите ти пръсти. Просто още нямаме наименования за тях.
— Кажи ми, че това е всичко.
Матю се поколеба.
— Не съвсем. — И извади друг лист. — Не можем да идентифицираме тези маркери. В повечето случаи трябва да свързваме разкази за действията на вещици — някои от които са отпреди векове — с резултатите от ДНК тестовете. Понякога тези връзки се правят трудно.
— Тестът обяснява ли защо способностите ми излизат на повърхността сега?
— Няма нужда да правим тест за това. Магическите ти способности сякаш се събуждат от дълъг сън. Цялото ти бездействие ги е направило нетърпеливи и те искат да си пробият път. Кръвта си иска своето — изрече тихо Матю. Изправи се елегантно и повдигна и мен. — Ще настинеш, като седиш на земята, а аз ще трябва да се оправдавам дълго пред Март, ако те разболея. — Той подсвирна на конете. Те тръгнаха към нас, като продължаваха да дъвчат неочакваната си закуска.
Яздихме още час, разглеждахме горите и полята край Сет-Тур. Матю ми показа най-доброто място за лов на зайци и къде баща му го е научил да стреля с лък. Когато поехме обратно към конюшните, тревогите ми от генетичните тестове бяха заменени от приятно чувство на умора.
— Утре ще имам мускулна треска — казах аз с въздишка. — Не съм се качвала на кон от години.
— Никой не би го предположил, ако те бе видял как яздиш днес — засмя се той. Излязохме от гората и преминахме през каменната порта на замъка. — Ти си добър ездач, Даяна, но не бива да излизаш сама. Лесно ще се изгубиш.
Матю не се тревожеше, че може да се изгубя, а че някой може да ме намери.
— Няма.
Дългите му пръсти отпуснаха юздите. През последните пет минути ги бе стискал прекалено здраво. Вампирът бе свикнал да раздава заповеди и те да бъдат изпълнявани веднага. Нямаше навика да отправя молби и да преговаря. Но от обичайния му сприхав нрав нямаше и следа.
Приближих Ракаса до Дар, протегнах се, хванах ръката на Матю и я приближих към лицето си. Устните ми опариха твърдата му хладна плът.
Зениците му се разшириха от изненада.
Пуснах го и пришпорих Ракаса напред към конюшните.
20.
Изабо милостиво ни бе освободила от присъствието си на обяд. След това исках да отида право в кабинета на Матю и да започна да разглеждам „Aurora Consurgens“, но той ме убеди преди това да си взема вана. Увери ме, че това ще помогне срещу неизбежната мускулна треска. На половината път нагоре по стълбите ми се наложи да спра и да разтрия схванатия си крак. Щях да си платя за ентусиазма преди обяд.
Ваната беше божествена — дълга, гореща и отпускаща. Облякох свободни черни панталони, пуловер и чорапи и тръгнах надолу по стълбите, където вече гореше огън. Ръцете ми почервеняха, когато ги доближих до пламъците. Какво ли е да можеш да управляваш огъня? Пръстите ми изтръпнаха сякаш в отговор на този въпрос и аз пъхнах длани в джобовете си.
Матю вдигна поглед от бюрото си.
— Ръкописът е до компютъра ти.
Черните му корици ме привлякоха силно като магнит. Седнах на масата и разтворих внимателно книгата. Цветовете вътре бяха дори по-ярки, отколкото си ги спомнях. След като се взирах няколко минути в кралицата, обърнах на следващата страница.