Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Добре, значи не беше десет пъти по-стар от мен, не и след като ме е виждал още докато е бил морой. Надявах се този разговор да отвлече вниманието му. За млад стригой наистина беше много бърз.
— Ти винаги движеше с онова момиче от рода Драгомир, онази русата. — Замахнах с крак и го улучих, а после веднага го дръпнах обратно, преди той да е успял да ме сграбчи за него. Той обаче едва се помръдна. — Родителите й искаха ти да си неин пазител, нали? Преди всички да загинат?
— Аз съм неин пазител — изръмжах гневно. Моят сребърен кол профуча опасно близко покрай лицето му.
— Значи още е жива… Плъзнаха слухове, че миналата година умряла… — Имаше нотка на удивление в гласа му, странно примесваща се със злобната му интонация. — Нямаш представа каква награда ще е за мен да се докопам до последната жива от рода Драго… Ах!
В последния миг той отново се извъртя и избегна сребърния ми кол, насочен към гърдите му, но аз съумях да нанеса втори удар, този път отгоре, така че острието на кола ми одра лицето му. Това попадение не можеше да го убие, но докосването до острието на сребърния кол, зареден с толкова силна жизнена енергия, винаги действа на стригоите както заливането на простосмъртните с киселина. Той изкрещя, но продължи да отбива с настървение атаките ми.
— Ще се върна за теб, след като свърша с нея — озъби ми се той.
— Никога няма дори да припариш до нея — изръмжах му аз вместо отговор.
Нещо се блъсна в мен, един стригой, с който Юри се биеше отчаяно. В първия миг залитнах, но все пак успях да забия сребърния си кол в сърцето на стригоя срещу Юри, преди той пак да атакува. Юри задъхано ми благодари и двамата се пренасочихме към другите сражаващи се. Само че русият стригой бе изчезнал. Друг зае мястото му и докато се насочвах към него, го обгърнаха буйни пламъци и той мигом се превърна в лесна мишена за моя сребърен кол. Кристиан се бе завърнал в нашия участък от бойното поле.
— Кристиан, този стригой…
— Чух — задъхано изрече той.
— Трябва да отидем при Лиса!
— Той само се опита да те заблуди и обърка. Тя е в кампуса, обкръжена от пазители и новаци. Тя е в безопасност.
— Но…
— Те се нуждаят от нас тук.
Знаех, че има право — но знаех и колко трудно му бе да изрече това. Също като на мен, и на него му се искаше да изтича при Лиса. Въпреки отличната работа, която вършеше тук, подозирах, че Кристиан би предпочел да впрегне цялата си магия, за да я защити, като издигне огнен пръстен около нея, така че никакъв стригой да не може да припари до любимата му. Нямах време да изследвам по-подробно през връзката ни каква ставаше с Лиса, но знаех най-важното: тя беше жива и не бе пострадала.
Затова останах, за да се сражавам редом с Кристиан и Юри. Образът на Лиса остана изтласкан някъде на заден план в съзнанието ми, но връзката ми казваше, че тя е добре. А и битката ме погълна. Имах една-единствена цел: да избивам стригоите. Не можех да им позволя да проникнат в това общежитие, нито да избягат оттук ненаказани, за да се втурнат вероятно към общежитието на Лиса. Сега имаше значение само поредният стригой, с когото се биех на живот и смърт. И веднага щом приключвах с поредния, се насочвах към следващия. Докато накрая не остана нито един.
Бях безкрайно измъчена и изтощена. Адреналинът пулсираше изгарящо из цялото ми тяло. Задъхан, до мен Кристиан едва се крепеше на краката си. Той не участваше в преки физически сблъсъци като мен, но тази нощ бе използвал толкова много от магията си, че това почти бе изцедило силите му. Озърнах се наоколо.
— Трябва да проверим дали няма още някой — казах.
— Няма повече — обади се познат глас зад нас.
Обърнах се и видях Дмитрий. Беше жив. Целият ми страх, който досега бях потискала, експлодира в мен. Исках да се хвърля към него и да го притисна, колкото може по-плътно. Беше оцелял — изподран и окървавен, да — но жив.
За миг той задържа погледа си върху мен, с което ми напомни какво се бе случило между нас в хижата. Имах чувството, че е било преди сто години, но в този кратък поглед видях любов и загриженост — и облекчение. Той също се е тревожил за мен. После Дмитрий се обърна и посочи към небето на изток. Проследих жеста му. Хоризонтът бе започнал да се обагря в розово и пурпурно. Наближаваше изгревът.
— Те или са мъртви, или са избягали — каза ми той. Огледа ни внимателно, Кристиан и мен. — Това, което вие двамата направихте…
— … е глупаво? — довърших изречението му.