Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
си, вместо да слуша – като Татяна – безкрайни речи.
– Това ли е изпитът? – попита Лиса, след като мълчаливата
пауза се проточи прекалено дълго. – Нещо като интервю?
Старицата поклати глава.
– Не. Това е. – Разви това, което бе скрито под кърпата в
скута ѝ. Показа се една голяма чаша със столче – бокал или
потир, не бях сигурна кое от двете названия е по-подходящо.
Но беше страхотно красива, изработена от сребро, което ся-
каш грееше със собствена светлина. От всички страни беше
инкрустирана с кървавочервени рубини, проблясващи при
всяко завъртане на чашата. Жената я изгледа с любов.
– На повече от хиляда години е, а още не е изгубила блясъка
си. – Взе гарафата и напълни чашата с вода, докато двете с Лиса
обмисляхме думите ѝ. Хиляда години? Не бях експерт по мета-
лите, но дори и аз знаех, че за толкова дълго време среброто би
288
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
трябвало да потъмнее. Жената подаде чашата на Лиса. – Изпий
водата. И когато поискаш да спреш, кажи само „Стоп“.
Лиса се пресегна към чашата, силно смутена от странните
инструкции. Какво се очакваше да спре? Пиенето на водата?
Но разбра веднага, щом пръстите ѝ докоснаха чашата. Или
поне донякъде. През нея премина лека тръпка, която ѝ беше
добре позната.
– Омагьосана е – каза Лиса.
Старицата кимна.
– Заредена е с всичките четири елемента, както и с отдавна
забравената магия на духа.
Омагьосана е и с духа, помисли си Лиса. Това я накара
да настръхне. Магиите с различните елементи имаха разно-
образни въздействия. Елементът земя – както татуировката,
която получи – често се свързваше с магии, използващи вну-
шението. Комбинацията от всичките четири елемента в сре-
бърен кол осигуряваше уникален жизнен заряд, способен да
унищожи безсмъртните стригои. Но духът... да, тя бързо бе
разбрала, че магията с духа може да има непредвидими ефек-
ти. Нямаше съмнение, че водата засилваше магията, но Лиса
предугаждаше, че духът щеше да играе ключова роля. Макар
това да бе силата, която гореше в кръвта ѝ, тя още я плашеше.
Магията, с която тази чаша бе заредена, беше сложна, отвъд
уменията ѝ и тя се изплаши от силата ѝ. Старицата я гледаше
втренчено, без да мига.
Лиса се поколеба само за миг. И отпи от водата.
Светът около нея избледня, след което се материализира
отново в нещо съвършено различно. И двете разпознахме как-
во беше това: сън, подвластен на магията на духа.
Лиса вече не се намираше в почти празната стая. Беше на-
вън, вятърът разпиляваше дългата ѝ коса върху лицето ѝ. Тя
я отметна настрани, доколкото можа. Не беше сама, всички
около нея бяха в черно, и тя скоро разпозна църквата в крал-
ския двор и гробището. Лиса също бе цялата в черно, с дълго
вълнено палто, за да я пази от студа. Всички се бяха събрали
около един гроб. Най-отпред се бе изправил свещеник. Цър-
ковните му одежди бяха единственото цветно петно в този
сив кав ден.
289
р и ш е л м и й д
Лиса направи няколко крачки напред, като се опита да
види чие име беше издълбано на надгробната плоча. Това,
което откри, шокира повече мен, отколкото нея: РОУЗМАРИ
ХАТАУЕЙ.
Името ми бе изсечено в гранита с величествени, красиви
букви. Под името се виждаше звездата на бойната слава –
знак, че съм убила повече стригои, отколкото можеха да бъдат
изброени. Под нея бяха изсечени три реда на руски, румънски
и английски. Не се нуждаех от английския превод, за да разбе-
ра какво се казваше във всеки ред, защото беше стандартно за
гробовете на всеки пазител: „Преданост завинаги“.
Свещеникът изговаряше думите, обичайни за всяко погре-
бение, като ми даде благословията на религия, в която не бях
сигурна дали вярвам. Ала това бе най-малко странното нещо,
имайки предвид, че наблюдавах собственото си погребение.
Когато той свърши, Албърта зае мястото му. Да се възхва-
ляват постиженията на покойника, също беше нормално, ко-
гато изпращаха някой пазител... а Албърта можеше да разка-
же много за мен. Ако бях там, щях да се трогна до сълзи. Тя
завърши с описанието на последната ми битка, в която съм
загинала, докато съм защитавала Лиса.
Това вече не ми се стори чак толкова странно. Не ме раз-
бирайте погрешно. Всичко, което се случваше там, беше
напълно откачено. Но ако наистина това бе собственото ми