Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
на Лиса. Но не може. Никой от нас не може. Не разполагаме с
достатъчно информация.
– Михаил... – Соня отново сведе поглед към ръцете си, а по
страните ѝ се търкулнаха сълзи.
– Ти няма да нарушиш обещанието си. – Сидни беше тол-
кова убедителна, че с пълен успех можеше да владее духа. –
Просто ни заведи. Това биха искали Михаил и Лиса. Това е
най-правилното, което можеш да направиш.
Не зная кой аргумент беше най-убедителен за Соня. Може
би споменаването на Михаил. Или идеята да „постъпи пра-
вилно“. Може би, също като Дмитрий, Соня искаше да изкупи
греховете си като стригой и възприемаше това като евентуал-
на възможност за опрощение. Вдигна глава и погледите ни се
срещнаха.
– Ще ви заведа – прошепна тя.
– Предстои ни пътуване – обяви Сидни. – Пригответе се.
Двамата с Дмитрий все още стояхме един до друг, но гне-
вът ни започна да се разсейва. Сидни щеше да се пръсне от
гордост и всячески се стараеше да успокои Соня.
Дмитрий погледна надолу към мен с лека усмивка, която
почти изчезна, когато осъзна колко сме близо един до друг.
Макар че не бях съвсем сигурна. Лицето му не издаваше поч-
ти нищо. Колкото до мен, много добре осъзнавах близостта
ни. Тялото и уханието му ми действаха опияняващо. По дяво-
лите! Защо всяка схватка с него само усилваше привличането,
което изпитвах? Усмивката му се върна, когато наклони глава
към Сидни.
– Ти сгреши. Тя наистина е новият генерал.
281
р и ш е л м и й д
Усмихнах се в отговор, надявайки се, че не е усетил реак-
цията на тялото ми от близостта ни.
– Може би. Но всичко е наред. Ти можеш да си полковникът.
Той повдигна вежди.
– О? Да не би да се понижаваш? Полковникът е веднага
след генерала. Ти каква си тогава?
Пъхнах ръка в джоба си и размахах победоносно ключо-
вете на хондата на Сидни. Бях ги свила, когато влязохме в
къщата.
– Аз съм шофьорът – осведомих го.
282
Г л а в а 2 1
В крайна сметка не аз бях шофьорът.
Нито „генерал“ Сидни, за голямо нейно възмущение,
въпреки че Дмитрий набързо ѝ обясни защо.
Всичко започна, когато Виктор откри, че колата му има
„повреда в двигателя“. Не беше щастлив от факта, но не от-
прави обвинения. Все пак, според мен, всички – дори Соня
и Робърт – може би се досещаха, че повредата не беше слу-
чайна. Това означаваше, че всички трябваше да се натъпчем в
хондата, която не беше предназначена за толкова много път-
ници. Заради това Дмитрий измисли остроумен план за раз-
пределението ни по седалките. Разбира се, една от тези „се-
далки“ се оказа просто мястото за багаж най-отзад. Не беше
много тясно, но когато Сидни узна, че се предвижда това да
бъде нейната седалка, обвини Дмитрий, че я обижда допъл-
нително, след като ѝ бе отнел ключовете за колата.
Не се осмелих да ѝ го кажа, но ми се стори съвсем разумно
тя да се настани отзад. Схемата за местата на Дмитрий беше
съобразена с това да се сведат до минимум заплахите вътре в
колата. Дмитрий бе зад волана, а Робърт – до него. На задната
седалка бяха Виктор и Соня, а аз се настаних помежду им.
Така се осигуряваше по един пазител на всеки ред, братята
бяха разделени, а владеещите магията на духа също не бяха
един до друг. Когато му възразих, че той можеше да си разме-
ни мястото с моето, без да се нарушават мерките за сигурност,
Дмитрий ми напомни, че няма да е безопасно аз да шофирам,
283
р и ш е л м и й д
защото не е изключено внезапно да се потопя в съзнанието
на Лиса. Беше съвсем разумен довод. А колкото до Сидни...
е, нали тя не беше нито заплаха, нито боец, така че спокойно
можеше да заеме мястото за багажа най-отзад. И като загово-
рихме за ненужен товар...
– Трябва да се отървем още сега от Виктор и Робърт – про-
мърморих на Дмитрий, докато натоварвахме в хондата провизи-
ите и оскъдния ни багаж (с което още повече се ограничи прос-
транството за Сидни, за голямо нейно огорчение). – Направиха
това, което искахме от тях. Ще бъде опасно да продължим да ги
държим при нас. Време е да ги предадем на пазителите. – Братята
искаха да ни придружат до откриването на сестрата или брата на
Лиса. Ние се съгласихме, но не беше проява на щедрост. Просто
още не можехме да си позволим да ги изпуснем от поглед.
– Съгласен съм – каза Дмитрий, като леко се намръщи. –