Златото на Кивира

— Когато стигнем при трупа — беше отговорът му.

Нора преплува следващия вир, изкатери се през водопада и се провря странично през един по-тесен участък. После стръмните стени малко се разшириха. В далечината видя масивния тополов дънер, увиснал като гигантско копие, напречно вклинен в тясното пространство. В дълбоките сенки точно над него се намираше пещерата, в която бяха положили трупа на Холройд.

Тя спусна поглед към сипея в подножието на скалата и широкия два-три метра вир на дъното на каньона. Очите й спряха върху жълто петно, плаващо в отсамния край. Беше чувалът от трупа. Нора предпазливо се приближи. Скоро видя дългия назъбен разрез в единия край на чувала. И трупа на Холройд, който се подаваше на повърхността. Изглеждаше странно подпухнал.

Археоложката се закова на място.

— Господи! — разнесе се ахването на Смитбак до рамото й. — Не се ли излагаме на някаква зараза, ако нагазим в тази вода?

Арагон спря зад тях.

— Не — отвърна той. — Едва ли.

Но изражението му не изглеждаше успокоително.

Нора остана неподвижна. Смитбак също се колебаеше. Антропологът внимателно мина покрай тях и изтегли тялото върху тесен каменен перваз край вира. Нора неохотно си наложи да се приближи.

И отново се вцепени.

Разлагащото се тяло на Холройд се беше подуло в дрехите му, гротескна пародия на пълнота. Кожата му имаше странен млечносинкав оттенък. Отрязани до първите стави, пръстите му представляваха розови чуканчета. Разрязани и разкъсани, ботушите му бяха захвърлени настрани и ходилата му, също бели на шоколадовия фон на скалата, бяха останали без пръсти. Нора гледаше със смесица от погнуса, ужас и ярост. Още по-лошо бе положението с темето му: бяха го скалпирали и отдолу липсваше дисковидно парче от черепа. От дупката се издуваше мозъчна материя.

Арагон бързо си сложи латексови ръкавици, извади скалпел от чантата си, насочи го към мястото под последното ребро и с късо движение разряза трупа. Бръкна вътре с дълги пинцети, рязко завъртя ръка и извади инструмента Нора видя късче розова плът, което й заприлича на тъкан от белия дроб. Антропологът го пусна в епруветка, полупълна с прозрачна течност. Той прибави две капки от друго шишенце, запуши епруветката и я разклати в ръцете си. Разтворът стана светлосин.

Арагон кимна с глава, внимателно постави епруветката в облицовано със стиропор куфарче и прибра инструментите си. Без да се изправя, той обърна глава към Нора. Едната му длан лежеше върху гърдите на Холройд.

— Знаеш ли от какво е умрял? — попита тя.

— В тези условия не мога да бъда сто процента сигурен — бавно отвърна Арагон. — Но всички предварителни тестове предполагат само една възможност.

Последва кратко мълчание. Смитбак седна на една скала на известно време разстояние от трупа.

Арагон го погледна, после отново се обърна към Нора.