Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
А той все така ме прегръща.
И аз започвам пак да плача, той ме гушва още по-силно, аз заплаквам още по-високо и след това някак ръцете ми вече не са толкова слаби и аз ги обвивам около него и заплаквам още по-страшно, плача, защото го чувствам до себе си, плача, защото вдъхвам уханието му, плача, защото чувам Шума му, защото съм в прегръдката му, защото усещам тревогата му, заради мъките му, заради добротата и мекотата му…
Плача, защото досега не бях разбрала колко много ми е липсвал.
Но той каза на Кмета…
Той му каза…
И аз просто трябва да се насиля и го избутвам от себе си, макар че сърцето ми се къса.
— Ти му каза — изкашлям.
— Прости ми — отвръща той, а очите му са разширени и изпълнени с ужас. — Той те мъчеше и аз не можах, просто не можах…
И аз го поглеждам и виждам самата себе си в Шума му, виждам как потъвам във водата, а той блъска от другата страна на огледалото и, о, още по-лошо, виждам какво е почувствал, виждам безпомощната му ярост, виждам, че е безсилен да ме спаси…
А лицето му сега е толкова уплашено.
— Виола, моля те — замолва ми се той, умолява ме. — Моля те.
— Той ще ги избие — отвръщам. — Всичките. Уилф е с тях, Тод. Уилф.
Ужасът му се удвоява.
— Уилф?
— И Джейн — казвам. — И още много други, Тод, много. Ще настъпи касапница и тя ще бъде краят. Краят на всичко.
Шумът му почернява и опустява, той целият някак се отпуска, ляга в локвата, образувала се под нас.
— Не — казва. — О, не.
Не искам да изричам следващите думи, но гласът ми ги казва, преди да успея да се спра.
— Ти направи точно онова, което той искаше от теб. Той прекрасно знаеше как да те принуди да го сториш.
Тод вдига очи към мен.
— Имах ли избор?
— Трябваше да го оставиш да ме убие!
А той само ме гледа и аз виждам как Шумът му се мъчи да ме намери, мъчи се да напипа истинската Виола дълбоко в целия хаос и болка, виждам го как търси…
И за минута аз просто не желая да му позволя, не желая да му се покажа.
— Трябваше да го оставиш да ме убие — повтарям тихо.
Но той не би могъл да го стори, сещате ли се?
Не би могъл да го стори и да продължи да бъде себе си.
Не би могъл да остави Кмета да ме убие и след това да продължи да бъде Тод Хюит.
Момчето, което не може да убива.
Мъжът, който не може да убива.
Ние самите сме решенията, които вземаме.
— Трябва да ги предупредим — казвам, чувствам срам и не мога да погледна Тод в очите. — Ако можем.
Сграбчвам ръба на съда с водата и се изтеглям нагоре. Болката пронизва глезените ми. Извиквам и пак падам.
И той ме хваща, за пореден път ме подхваща в прегръдката си.
— Краката ми… — казвам. Двамата ги оглеждаме, лошо са подути, целите синьо-черни.
— Трябва да те заведем при лечителка — той обвива ръка около кръста ми, за да ме подкрепи.
— Не — спирам го. — Трябва да предупредим Възражението. Това е най-важното.
— Виола…
— Техните животи са по-важни от моя…
— Тя се опита да те убие, Виола. Опита се да те взриви.
Дишам тежко, мъча се да не чувствам болката в глезените.
— Нищо не й дължиш — казва Тод.
А аз чувствам ръцете му до тялото си и усещам, че някак си вече няма нищо невъзможно. Чувствам допира на Тод, а в стомаха ми гневът се надига, но не гняв срещу момчето, което ме прегръща, изръмжавам, подпирам се на рамото му и заставам права.
— Дължа й — казвам. — А на себе си дължа това да зърна израза на лицето й, когато ВИДИ, че съм жива.
Опитвам се да направя малка крачка, но дори и това е твърде много. Изплаквам високо.
— Имам кон — казва Тод. — Ще пояздиш.
— Той няма просто така да ни пусне да излезем от тук — отвръщам. — Нали каза, че охраната трябва да ни придружи обратно до катедралата.
— Да — изсумтява той. — Ще видим тая работа.
После ме прегръща през раменете с едната си ръка навежда се и пъхва другата под коленете ми.
А после се изправя и ме вдига на ръце.
Болката в отпуснатите глезени ме кара да извикам отново, но сега той ме държи, носи ме на ръце, както ме носеше, когато влязохме в Хейвън.
Носи ме на ръце.