Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Той също си спомня. Виждам го в Шума му.
Обвивам ръка около врата му. Той се опитва да ми се усмихне.
Усмивката му е крива, както винаги.
— Продължаваме да се спасяваме един друг — казва. — Кога ли ще сме квит?
— Надявам се никога да не сме квит — отвръщам.
Той се смръщва и аз на мига виждам облаците, които нахлуват в Шума му.
Прости ми — казва.
Хващам със свободната си ръка ризата на гърдите му и го дръпвам съвсем до себе си.
— И ти ми прости.
— Значи си прощаваме? — кривата усмивка се връща на лицето му. — Пак?
А аз го гледам право в очите, гледам навътре, толкова дълбоко в него, колкото мога да достигна, защото искам той да чуе, искам да разбере всичко, което чувствам и изричам, да разбере последния смисъл.
— Винаги — отвръщам. — Ще си прощаваме всеки път.
Отнася ме до един стол до стената, слага ме на него, отива до вратата и започва да блъска.
— Пуснете ни! — вика.
— Всичко това означава нещо, Тод — обаждам се, като се мъча да дишам, колкото е възможно по-плитко, защото иначе всичко ме боли. — Нещо, от което трябва да си извлечем поука.
— От кое да извлечем поука? — блъска ли, блъска, а след малко казва „ох“, защото ръцете му и без това са целите в синини.
— Кметът знае, че аз съм твоята слабост — отвръщам. — Всичко, което трябва да стори, е да ме заплаши и ти ще направиш всичко, което той поиска.
— Да — отвръща Тод през рамо. — Това го знам вече.
— Той ще продължава да те манипулира така.
Тод се извърта към мене със стиснати юмруци.
— Той и с поглед няма да те докосне повече. Никога.
— Не — поклащам глава и примижавам от болка. — Така няма да стане. Той трябва да бъде спрян.
— Е, това значи ли, че ние трябва да го спрем?
— Все някой трябва да го стори — извивам гърба си на една страна, за да намаля болката. — Той не бива да побеждава.
Тод започва да рита вратата.
— Ами нека твойта госпожа лечителка да го спре. Ще се доберем някак си до нея, ще я предупредим, ако можем, а после — дим да ни няма от тука.
— Къде ще отидем?
— Не знам — той се върти и се оглежда за нещо, с което да разбие вратата. — В някое от изоставените селища. Ще се скрием, докато корабите ти пристигнат.
— Той ще победи госпожа Койл и после ще посрещне сам корабите — прехапвам устни, докато обръщам глава да следя движенията на Тод. — Когато машините кацнат, будните хора на тях ще бъдат съвсем малко, Тод, останалите още ще са в хибернация, ще спят. Кметът лесно ще надвие будните и може да остави всички заспали в сън толкова дълго, колкото си иска, и да ги събуди, когато реши. Може дори и никога да не ги буди, ако не иска.
Тод се заковава на място.
— Сериозно ли говориш?
Кимвам.
— Когато той ликвидира Възражението, никой вече няма да може да го спре.
Тод стиска и отпуска юмруци.
— Ние трябва да го спрем.
— Първо да намерим Възражението — казвам и пак се опитвам да стана. — Ще ги предупредим…
— И ще им кажем точно какво представлява тяхната водачка.
Въздъхвам.
— Май ще се наложи да спрем и двамата, а?
— Е, това е проста работа — казва Тод. — Ще разкажем на Възражението истината за ръководителката им, те ще я разкарат и някой друг ще ги поведе — поглежда ме. — Може ти да ги поведеш.
— Може ти да ги поведеш — парирам. Цяла минута се мъча да дишам нормално, но ми става все по-трудно. — Както и да е, първо трябва да се махнем от тук.
И тогава вратата внезапно се отваря.
На прага застава войник с пушка.
— Имам заповед да отведа двама ви в катедралата — казва.
А на мен ми се струва, че познавам този войник отнякъде.
— Айвън — казва Тод.
— Господин лейтенант — кимва Айвън. — Имам заповед.
— Ти си от Фарбранч — обаждам се, но той не откъсва очи от Тод, не мига, чувам нещо в Шума му, нещо…
— Господин лейтенант — повтаря многозначително, сякаш намеква нещо.
— Знаеш реда — повтаря и Тод, съсредоточавайки вниманието си върху Айвън. Чувам, че от Шума на единия летят неща към Шума на другия и обратно, бързи, мътни неща, — редник Фароу.
— Тъй вярно, сър — казва Айвън и се изпъва мирно. — Подчинявам се на моя офицер.
Тод ме поглежда. Чувам го как мисли.
— Какво става? — питам.