Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Виждам как образът на Лий се надига в Шума на Тод. Той се обръща към Айвън.
— Има ли друг затворник тук? Едно момче? С рошава руса коса?
— Тъй вярно, сър, има — отвръща Айвън.
— Ако аз ти заповядам да ми го доведеш, ще го сториш ли?
— Вие сте висш офицер, лейтенант — Айвън се взира напрегнато в Тод. — Ще изпълня всяка заповед, която издадете.
— Тод? — обаждам се аз, но вече започвам да проумявам.
— Мъчех се да ви кажа това от известно време, лейтенант — казва Айвън нетърпеливо.
— Има ли в Кантората офицер с по-висок чин от мене? — пита Тод.
— Не сър, само аз останах и момчетата от охраната. Всички други отидоха да се бият.
— От колко души е охраната?
— Общо сме шестнайсет, сър.
Тод облизва устни, мисли.
— За тях също ли съм висш офицер, редник?
Айвън за първи път отмества очи от Тод, хвърля поглед зад гърба му, после казва ниско:
— Всички сме малко притеснени от действията на настоящото ръководство, сър. Мога да убедя другите да ви се подчиняват.
Тод изпъва рамене, дръпва куртката на униформата и я оправя. Чак сега забелязвам колко висок е всъщност, колко по-висок е от последния път, когато го видях, забелязвам как лицето му вече не е момчешко, линията на челюстта му е сурова, гласът му е нисък и плътен.
Поглеждам го и виждам мъж.
Той се прокашля и застава мирно пред Айвън.
— Заповядвам ти да доведеш тук затворника на име Лий, редник.
— Макар че вече съм получил заповед да ви отведа право при Президента, сър — отвръща с официален тон Айвън, чувствам, че не мога да не се подчиня на пряката ви заповед.
Отстъпва отвън до вратата и зачаква. Тод идва до стола, на който седя и коленичи до мен.
— Какво си намислил? — питам и се мъча да чета Шума му, но той се върти в такава вихрушка, че нищо не мога да видя.
— Ти каза, че аз и ти трябва да го спрем, защото никой друг няма да го стори — отвръща той, а кривата му усмивка се дръпва по-широка от обикновено. — Е, може и да има начин да успеем.
37
Лейтенантът
Тод
Излизам от стаята за мъчения и чувствам, как Виола ме проследява с поглед, но не се обръщам, а продължавам след Айвън надолу по коридора. Тя се чуди дали можем да му се доверим.
Аз също се чудя.
Защото отговорът е не, сещате ли се? Айвън се присъедини към армията доброволно, спаси собствената си кожа във Фарбранч, спомням си как ми намекваше разни работи, още преди Кметът да нападне, как ми казваше, че е на страната на Прентистаун. Сигурно не е имал търпение да стане войник, да нахлуе тук, да води други войници — все пак беше дори ефрейтор по едно време.
Докато Кметът Прентис не го простреля в крака.
Присъединяваш се към онзи, който е на власт, каза ми Айвън веднъж. Само така ще оцелееш.
Може би сега мисли, че вижда новата власт.
— Точно това си мисля, сър — казва Айвън и спира пред друга врата. — Затворникът Лий е тук.
— Може ли да ходи сам? — питам, докато Айвън отваря вратата.
Но в следващия миг Лий изхвърча отвътре с бесен вик, блъсва Айвън събаря го и го удря, удря по лицето, аз трябва да го сграбча през раменете и да го издърпам назад, той се извърта, готов за още, но после ме познава.
— Тод! — възкликва изненадано.
— Трябва да… — почвам.
— Къде е тя? — виква той, върти се на всички посоки, трябва да прекрача напред и да спра Айвън, който е вдигнал приклада си да го удари и да го усмири.
— Ранена е — казвам. Трябват й превръзки и шини — обръщам се към Айвън. — Тук има ли?
— Разполагаме с комплект за първа помощ — отвръща той.
— Ще свърши работа. Дай го на Лий, той ще се погрижи за Виола. После събери момчетата отпред и им кажи, че искам да говоря с тях.
Айвън се взира в Лий, Шумът му кънти.
— Това е заповед, редник, — добавям.
— Тъй вярно, сър — отвръща Айвън кисело и тръгва по коридора.
Лий се е опулил насреща ми.
— Тъй вярно, сър?
Виола ще ти обясни всичко — бутвам го да върви след Айвън. — Отивай да й помогнеш! Има много СИЛНИ болки!
Това веднага го изстрелва от мястото му. Обръщам се кръгом и тръгвам в обратната посока. Двама души от охраната ме изглеждат, докато ги подминавам.
— Кво става? — пита единият.
— Кво става, сър! — сопвам му се, без да се обръщам. Излизам през главния вход на Кантората на Въпроса, после през портата навън.