Делириум

Виждала съм времето да се разтяга до безкрай, като вълна в океана; виждала съм го и да препуска с такава скорост, че ти се завърта главата. Но никога досега не съм знаела, че може да прави и двете едновременно. Минутите се влачат мъчително бавно, направо ме побъркват. Няма какво друго да правя, освен да наблюдавам как светлината на тавана се измества милиметър по милиметър и да се боря с болката в главата и раменете. Изтръпването се премества от лявата ми ръка към дясната. Една муха се лута из стаята, блъска се в капаците отново и отново, опитва се да намери път за навън. Най-накрая пада омаломощена на пода.

„Съжалявам, мушичке. Съчувствам ти“.

В същото време се ужасявам, когато виждам колко много време е минало, откакто Хана си тръгна. Всеки час ме приближава все повече до процедурата, до окончателната ми раздяла с Алекс. Минутите ми изглеждат като часове, часовете летят като минути. Искам само едно: да разбера дали Хана е успяла да пусне бележката в ръката на Губернатора, но дори и да го е направила, надеждата Алекс да се сети да погледне там, е минимална.

Въпреки това е надежда.

Изобщо не се намислям за другите пречки за бягство, например факта, че съм овързана и закачена за таблата като салам или че леля Каръл, чичо Уилям, Рейчъл или Джени — един от четиримата — през цялото време стои пред вратата ми.

Наречете го отричане, инат или лудост, но твърдо вярвам, че Алекс ще дойде и ще намери начин да ме спаси, като в онази вълшебна приказка, която ми разказа по обратния път от Пустошта. В нея принцът спасява една принцеса от висока заключена кула, като убил страшния дракон и преминал през гора от отровни тръни, за да стигне до нея.