Делириум

Събуждам се отново и чувам някой да повтаря името ми. С мъка идвам в съзнание, виждам рус ореол около нечия глава и за миг решавам, че съм умряла. Може би учените са сбъркали и раят не е само за излекувани.

Постепенно лицето на Хана изплува и аз разбирам, че все още съм жива.

— Будна ли си? — пита ме тя. — Чуваш ли ме, Лена? Простенвам и тя си отдъхва. После сяда на леглото до мен.

— Слава богу! — прошепва тихо. Изглежда изплашена. — Беше толкова тиха, че си помислих, че ти… че те…

Замлъква насред изречението, тръсва глава и пита:

— Как се чувстваш?

— Гадно — казвам в отговор.

Хана потръпва и мята бърз поглед през рамо. Забелязвам една сянка в коридора зад вратата. Разбира се. Наблюдават ни. Или ни наблюдават, или са ми сложили двайсет и четири часова охрана. Най-вероятно и двете.

Хубавото е, че поне главата вече не ме боли толкова силно, за разлика от раменете. Все още замаяна от съня, се опитвам да сменя позицията си, когато си спомням Каръл, Рейчъл и найлоновото въже. Вдигам поглед и виждам, че ръцете ми са вдигнати над главата и вързани за таблата на леглото. Сега съм истински затворник. Гневът идва отново, смесва се с кръвта ми и плисва във вените. В същото време си спомням думите на Каръл, че процедурата ми е изместена за тази неделя, и паниката тръгва по петите ми.

Извъртам глава на една страна. Слънцето струи през тънките пластмасови капаци на прозорците и образува светли прашни линии из въздуха.

— Колко е часът? — Опитвам се да стана, но изохквам, когато кордата се впива в китките ми. — Кой ден сме?

— Шшшт. — Хана ме бута отново върху възглавниците. — Събота сме. Три следобед.

— Ти не знаеш. — Думите дращят гърлото ми. — Утре ще ме заведат в лабораториите. Изтеглиха процедурата…

— Знам — казва Хана и ме гледа настойчиво, сякаш се опитва да ми каже нещо. — Дойдох веднага, щом разбрах.

Макар и кратка, борбата ме изтощава и аз потъвам отново във възглавниците. Лявата ми ръка е изтръпнала от положението, в което е била цяла нощ, и вдървяването й се предава на цялото ми тяло, превръщайки вътрешностите ми в лед. Всичко е безнадеждно. Всичко. Изгубих Алекс завинаги.

— Откъде разбра? — питам отпаднало.

— Всички говорят за това. — Тя става, отива до чантата си и рови в нея. Вади бутилка с вода, връща се при мен и коленичи до леглото ми, така че сега очите ни са на едно ниво. — Изпий това. Ще се почувстваш по-добре.

Налага се да държи бутилката до устните ми, сякаш съм бебе. Малко е неловко, но вече съм претръпнала.

Водата гаси част от пожара в гърдите ми и ми става малко по-добре.

— Хората знаят ли… разбраха ли… — Облизвам устни и поглеждам над рамото на Хана. Сянката е там, помръдва леко и аз хващам раирана престилка. Снишавам глас. — Говорят ли кой…