Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Разбира се. Сега съм затворница.
И изведнъж, докато стоя с ръка върху дръжката, тя започва да се движи, чува се изщракване. Обръщам се, забравям за болката и се хвърлям към леглото в мига, когато вратата се отваря и Джени влиза отново.
Не успявам да затворя очи достатъчно бързо и тя се провиква към коридора:
— Събуди се.
В ръцете си държи чаша с вода, но явно не иска да влиза в стаята. Остава на прага и ме наблюдава оттам.
Не ми се говори с Джени, но съм много жадна. Имам чувството, че устата ми е пълна с пясък.
— Това за мен ли е? — соча към чашата. Гласът ми е прегракнал и треперещ.
Джени кима, но устните й оформят съвършена бяла линия. Явно е инструктирана да не говори с мен. Стрелва се бързо напред, оставя чашата на малката разнебитена масичка до леглото и се връща със същата бързина.
— Леля Каръл каза, че това ще ти помогне.
— За какво ще ми помогне?
Отпивам дълга благодарна глътка и пожарът в гърлото ми като че ли намалява.
Джени вдига рамене.
— Сигурно за инфекцията.
Ето защо стои до вратата и не иска да влезе при мен. Аз съм болна, мръсна, инфектирана. Страхува се да не се зарази.
— Няма да се разболееш, ако влезеш, знаеш ли това?
— Знам — казва бързо и някак отбранително тя, но остава на мястото си.
Чувствам се ужасно уморена.
— Колко е часът?
— Три и половина — отвръща тя.
Това ме изненадва. Минало е сравнително малко време, откакто излязох от дома за срещата с Алекс.
— Колко време ме е нямало?
Тя отново вдига рамене:
— Когато те донесоха, беше в безсъзнание — обяснява с равен тон, сякаш е нещо естествено, последствие от моя грешка, а не защото регулаторите ме фраснаха с палка по главата. Ето ти виц. Тя ме гледа, сякаш аз съм лудата, аз съм опасната. А онзи тъпак долу, който едва не размаза черепа ми по земята, е спасителят.
Не мога повече да я гледам и обръщам глава към стената.
— Къде е Грейс?
— Долу — отговаря тя, вече с нормалния си тон. — Тази нощ трябваше двете да спим в спални чували в хола.
Естествено, държат Грейс далеч от мен: малката впечатлителна Грейси трябва да бъде пазена зорко от болната си братовчедка. Аз наистина се чувствам болна, чувствам се отвратително. И отново започвам да си фантазирам, че подпалвам къщата. Леля има късмет, че нямам при себе си кибрит. Иначе като нищо ще го направя.
— Кажи ми какво стана. — Гласът на Джени се снишава до шепот, езикът й се раздвоява като на малка змия. — Кой те зарази?
— Джени!
Обръщам глава, изненадана да чуя гласа на Рейчъл. Виждам я застанала до вратата, стои и ни гледа с напълно непроницаемо лице.
— Леля Каръл иска да слезеш долу — казва на Джени тя и Джени веднага забързва към вратата, като ми хвърля оттам последен поглед, изпълнен със страх и възхищение. Чудя се дали и аз съм гледала така преди години, когато Рейчъл пипна делириум и трябваше четирима регулатори да я държат здраво за пода, преди да я отведат в лабораториите.
Рейчъл приближава до мен все със същия застинал израз на лицето.
— Как се чувстваш? — пита тихо.
— Фантастично! — отвръщам язвително, но тя продължава да ме гледа по същия начин, дори не трепва.
— Вземи тези — протяга ръка към мен и аз виждам две бели таблетки.
— Какво е това? Транквиланти ли са?
Миглите й потрепват.
— Това е адвил.
Долавям раздразнение зад външното спокойствие и се поздравявам за това. Не ми харесва да стои там, спокойна и далечна, и да ме оглежда, сякаш съм изложена в музей за препарирани животни.
— Каръл ли те извика?
Не знам дали да й се доверя за адвила, но решавам да рискувам. Главата ми ще се пръсне и според мен, дори и да е транквилант, надали ще може да влоши нещата повече от това. Каквото и да е, няма да мога да скоча от леглото и да избягам през вратата. Взимам хапчетата и ги гълтам с много вода;
— Да, и аз дойдох веднага. — Тя сяда на леглото до мен. — Спях, когато се обади.
— Съжалявам за неудобството. Но не съм искала да ме ударят по главата и да ме домъкнат тук.
Никога не съм й говорила по този начин и виждам, че това я изненадва. Тя разтрива уморено чело и за миг ми се струва, че виждам старата Рейчъл, моята Рейчъл, по-голямата ми сестра, която някога ме тероризираше с гъделичкане, сплиташе ми косата с удоволствие и се оплакваше, че продавачът винаги слага в моя сладолед по-големи топки.