Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Късно следобед Рейчъл влиза с купа, пълна с димяща супа, сяда на леглото ми, но не ме заговаря.
— Какво, да не би да си забравила да сложиш адвил? — клъцвам я, когато поднася лъжицата към устата ми.
— Не се ли чувстваш по-добре, след като се наспа? — пита ме невинно тя.
— Щях да се чувствам по-добре, ако не бях вързана.
— Това е за твое добро — казва тя и отново поднася лъжицата към мен.
Изобщо не искам храната й, но ако Алекс дойде за мен (кога, кога ще дойде и дали ще дойде? Трябва да вярвам!), ще ми трябват сили. Освен това, ако хапна, леля и чичо може да повярват, че наистина съм се отказала да се съпротивлявам, и да охлабят примката на въжето или да престанат да ме следят през ключалката, което ще ми даде възможност да избягам.
Затова изсърбвам съдържанието на лъжицата и се насилвам да се усмихна:
— Не е лоша.
Рейчъл веднага отговаря на усмивката ми.
— Ако искаш, ще ти сипя още една порция. Трябва да си в добра форма за утре.
„Браво на теб, сестричке“, казвам си, излапвам цялата купа и искам втора.
Минутите отново спират, трупат се върху мен като огромна купчина. Но миг след това слънцето вече тръгва надолу, стаята се изпълва с топлия цвят на мед, след него идва искрящото жълто, като яйчен сладолед, и накрая цветовете започват да се отмиват от стените, стичат се като вода, която отива в канала. Не очаквам Алекс да дойде, преди да се стъмни напълно — това би било самоубийство, — но чакането е мъчително. Не ми остава никакво време.
На вечеря хапвам още супа с клисав хляб. Този път вечерята ми носи Каръл, а Рейчъл остава зад вратата. Казвам й, че трябва да отида до тоалетната, и тя ме отвързва за малко, но настоява да ме придружи и стои до мен, докато пишкам, което ми се струва ужасно унизително. Краката ми се огъват и главата ме боли още повече, когато се изправям. По китките ми има дълбоки следи — найлоновото въже е оставило белези — и ръцете ми са като отсечени, висят безжизнено от раменете ми. Връщам се и Каръл ме завързва отново. В първия момент решавам да се боря. Тя е по-висока от мен, но аз със сигурност съм по-силна. Но после размислям. Къщата е пълна с хора, чичо също си е у дома, освен това няма начин наоколо да няма регулатори. Ще ме укротят за нула време и ще ме натъпчат с успокоителни. И ще проспя всичките си възможности. Тази нощ трябва да остана будна. Ако Алекс не дойде, ще се наложи да измисля сама някакъв план.
Но едно е сигурно: няма да отида утре на процедурата, ако ще да умра.
Затова стягам всички мускули до краен предел, докато Каръл ме връзва. Когато ги отпускам отново, остава малко, но съществено място между китката и въжето. Само няколко милиметра са, но може да се окажат достатъчни и да успея да се измъкна от найлоновите си белезници. Има и още една добра новина: както се надявах, с настъпването на вечерта всички у дома се отпускат. Вратата ми вече не се охранява толкова стриктно. Рейчъл напуска поста си за пет минути, за да отиде до тоалетната; Джени използва времето, за да учи Грейс на правилата на някаква измислена от нея игра; Каръл ме оставя сама около половин час, докато мие съдовете. След вечеря застъпва чичо Уилям. Това ме устройва. Той носи със себе си малък транзистор, сигурно ще задреме, докато го слуша, както прави всяка вечер.
И тогава, може би — Господи, дано! — ще мога да се измъкна оттук.
Към девет светлината напуска стаята и аз оставам на тъмно. Сенките покриват стените като завеси. Чичо Уилям седи отпред и слуша транзистора, от който се носят тихи неразгадаеми звуци. През дъските на пода до мен достигат различни шумове: течаща вода от кухнята и от банята на първия етаж, приглушени разговори, стъпки, последни покашляния и реплики — къщата се готви за нощта като човек, виждащ края на предсмъртните си мъки. На Джени и Грейс все още им е забранено да спят при мен. Сигурно и тази нощ ще ги настанят в хола.
Рейчъл идва за последен път с чаша вода. Трудно е да преценя в тъмното, но изглежда подозрително мътна, сякаш някой е разтворил нещо в нея.
— Не съм жадна — казвам.
— Само няколко глътки.
— Наистина, Рейчъл, не искам.
— Не усложнявай нещата, Лена. — Тя се премества по-близо до мен и слага чашата до устните ми. — Цял ден беше толкова послушна.