Делириум

— Не се заяждай — въздъхва тя. — Тревожа се за теб. За теб, Лена. Искам да си в безопасност. Искам да бъдеш щастлива.

Обръщам се и забивам поглед в нея, обзета от гняв, не, от нещо по-дълбоко, от омраза. Мразя я заради лъжите й. Мразя я заради преструвките, че лъже, че й пука за мен, че изобщо използва думата „загрижена“.

— Ти си лъжкиня — избухвам неволно. — Знаела си за мама.

Този път воалът пада. Тя се свива като ударена.

— За какво говориш?

— Знаела си, че не се е… не се е самоубила. Че са я отвели.

Рейчъл ме гледа объркано.

— Нямам представа за какво говориш, Лена.

Рейчъл не знае. Радвам се, че поне за това греша. Не знае и никога не е знаела. Отдъхвам си, но ми става мъчно за нас.

— Рейчъл — започвам по-меко, — тя е била в Криптата. Била е затворена там през цялото време.

Рейчъл ме зяпва с отворена уста. После става рязко, изпъва панталоните си и почиства невидими прашинки от тях.

— Лена… ти падна на главата си. Удари се лошо. — Отново онзи тон, сякаш сама съм си го причинила. — Изтощена си и си объркана.

Не възразявам. Няма смисъл. Прекалено е късно за Рейчъл. Тя винаги ще живее зад стената. Винаги ще живее в сън.

— Опитай се да поспиш малко — продължава тя. — Ще ти донеса още вода.

Взима чашата и тръгва към вратата, като щрака ключа за осветлението. Спира за малко на прага, но остава с гръб към мен. Светлината от коридора е слаба, образът й потъва в мрак и тя ми прилича на сянка.

— Знаеш ли, Лена — казва тихо и се обръща. — Нещата ще се оправят. Знам, че сега се ядосваш. Мислиш си, че не те разбираме. Но аз разбирам. — Тя замлъква за момент и свежда поглед към празната чаша. — И аз бях като теб. Спомням си онези чувства, гняв, страстта и усещането, че не можеш да живееш без това, че е по-добре да умреш. — Рейчъл въздъхва. — Трябва да ми повярваш, Лена, всичко това се дължи на болестта. Просто болест. След няколко дни ще се увериш сама. Всичко ще ти изглежда като сън. За мен е точно това.

— По-щастлива ли си сега? Доволна ли си, че го направи? — питам аз.

Може би приема въпроса ми като знак, че слушам внимателно, защото се усмихва и казва:

— Много повече от преди.

— Значи не си приличаме — прошепвам ядосано. — Ти не си като мен.

Рейчъл отваря уста да каже нещо, но в същия момент Каръл се появява на вратата. Лицето й е червено, косата й стърчи във всички посоки, но когато заговаря, гласът й е тих.

— Всичко е наред — казва тихо към Рейчъл. — Уговорихме го.

— Слава богу! — въздъхва Рейчъл, но добавя мрачно: — Но тя няма да отиде доброволно.

— Кой отива доброволно? — пита сухо Каръл, хвърля един поглед към мен и изчезва.

Думите и тонът й ме плашат. Опитвам се да седна, но ръцете и краката ми са като желе.

— Какво сте уговорили? — питам и с изненада чувам войнствена нотка в гласа си.

Рейчъл отново поглежда към мен.