Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Нямам избор, трябва да пийна малко. Опитвам и веднага долавям силния дъх на лекарство. Кой знае какво са ми забъркали. Най-много са приспивателните, сигурна съм в това. Задържам водата в устата си, не искам да я преглътна, чакам Рейчъл да стане и да тръгне към вратата, веднага обръщам глава и оставям течността да се изсипе по възглавницата и косата ми.
Отвратително е, но е по-добре, отколкото да влезе в мен. Мократа възглавница охлажда временно раменете ми.
Рейчъл се бави на прага, опитва се да измисли нещо мило. Но успява да стигне само до:
— Ще се видим сутринта.
„Не и ако зависи от мен“, мисля си, но не казвам нищо. Тя излиза и затваря вратата.
Сега вече съм сред пълна тъмнина, оставена да броя часовете и минутите, да лежа и да мисля. Къщата утихва и страхът се завръща, покрива ме като лепкава мъгла. Казвам си, че той ще дойде, трябва да дойде, но стрелките на часовника пълзят напред все по-бързо и по-бързо, а отвън улиците остават абсолютно тихи, само от време на време се чува самотен лай на куче.
За да накарам ума си да спре да повтаря като латерна един и същ въпрос („Ще дойде ли, ще дойде ли, ще дойде ли…“), се опитвам да измисля как най-лесно да се самоубия, ако не успея да избягам и на сутринта регулаторите ме поведат към лабораториите. Ако видя автомобил по улица „Конгрес“, ще се хвърля под него. Може да успея да се отскубна и да изтичам към кея. Не вярвам да е трудно човек да се удави доброволно, особено ако оставят ръцете ми вързани. В най-лошия случай ще се опитам да се кача на покрива на лабораториите, като онова момиче, което преди години падна сякаш от небето като камък на тротоара.
Отново си спомням излъчваната по онова време по всички телевизии картина — малката вадичка кръв от ъгълчето на устните й, странния израз на покой върху лицето й. Сега разбирам защо го е направила. Колкото и невероятно да звучи, докато кроя ужасните си планове, се успокоявам, така прогонвам страха и тревогата. По-добре да умра по мое желание, отколкото да живея при техните условия. По-добре да умра, обичайки Алекс, отколкото да живея без него.
„Моля те, Господи, нека Алекс да дойде!
Обещавам никога повече да не те моля за нещо.
Ще се откажа от всичко друго, само да дойде!“
Към полунощ страхът се превръща в отчаяние. Ако не дойде, трябва сама да се измъкна оттук.
Размърдвам ръце, опитвам се да разширя примката. Кордата се забива още по-дълбоко в плътта ми и аз прехапвам устни, за да не извикам в тъмното. Колкото и да напъвам и дърпам, възелът не поддава. Но аз продължавам, потта мокри лицето ми и тръгва надолу на тънки вадички. В един момент ме хваща страх, че ако продължа да дърпам и пъшкам, ще привлека нечие внимание. Усещам нещо мокро по вътрешната страна на ръката си и когато успявам да извъртя глава нагоре, виждам гъста тъмна следа от кръв да пълзи по кожата ми като черна змия. В усилията си да се отскубна, съм претрила кожата.
Спирам и се ослушвам. Улиците отвън са тихи както винаги. В този момент разбирам, че няма надежда: няма да мога да избягам без чужда помощ. Утре ще се събудя и леля Каръл, Рейчъл и регулаторите ще ме заведат в лабораториите, и единственият начин да избягам, е да се хвърля в морето или да скоча от покрива.
Извиквам в съзнанието си образа на Алекс, виждам очите му с цвят на разтопена мед, виждам нежните му пръсти, спомням си какво е да спиш под звездите и увисналата точно над главите ни луна, сякаш свети специално за нас. Чак сега, след толкова много години, разбирам какво е истински студ и откъде идва това чувство, че си изгубил всичко, че вече нищо няма смисъл, нищо не си заслужава. Най-накрая студът и отчаянието проявяват милост, покриват съзнанието ми като тъмен плащ, и — чудо на чудесата — аз заспивам.
Събуждам се във виолетовия мрак с чувството, че в стаята има някой и ръцете ми са свободни. За миг сърцето ми замира: Алекс. Но после вдигам глава и виждам седналата до главата ми Грейси, която се бори с найлоновото въже. Дърпа, извива, промушва, а понякога го гризе със зъби като малко хитро животинче, което си пробива бавно път през гъстия жив плет.
Изведнъж кордата пада и аз съм свободна. Болката в раменете е непоносима, но въпреки нея и въпреки хилядите остри иглички, които се забиват в ръцете ми, съм готова да скачам и да крещя от радост. Сигурно и мама се е чувствала така, когато е зърнала първия слънчев лъч през каменната стена на онази килия.
Сядам в леглото и разтривам китките си. Грейси се свива до таблата на леглото и ме гледа. Навеждам се, прегръщам я и вдишвам миризмата й на ябълков сапун и прясна пот. Кожата й е гореща, не ми се мисли колко е напрегната и колко се е страхувала, докато се промъкне в стаята ми. Телцето й е изненадващо слабичко и крехко между ръцете ми и трепери като лист.