Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Хана нарочно повишава глас:
— Не се инати, Лена. Рано или късно ще открият кой те зарази. Най-добре си кажи сама кой ти причини това.
Очевидно речта на Хана е предназначена за Каръл. Докато говори, ми намига, после върти глава в знак на отрицание. Алекс е жив. Може би не всичко е загубено.
Казвам на Хана само с устни: „Алекс“, и вирвам брадичка към нея с надеждата да ме разбере, че искам да го намери и да му каже какво става.
Очите й блесват за миг, но усмивката на устните й бързо умира.
Изтръпвам. Подозирам, че ще ми съобщи лоша новина.
Тя продължава своята реч, високо и ясно:
— Твоето не е просто инат, Лена, това си е чист егоизъм. Ако им кажеш, може би ще разберат, че аз нямам нищо общо с това. Нямам намерение да бъда следена денонощно.
Сърцето ми замира. Разбира се, че ще сложат опашка след Хана. Сигурно подозират, че е замесена, най-малкото, че знае нещо.
Може наистина да е егоистично, но в момента не мога да й съчувствам. Отчаянието ми е по-силно.
Тя не би могла да се свърже с Алекс, без да заведе цялата полиция на Портланд при него. И ако се разбере, че се е правил на излекуван и е помагал на съпротивата… съмнявам се, че изобщо ще си правят труда да организират съдебен процес. Ще минат директно към екзекуцията.
Хана вижда изписаното на лицето ми отчаяние.
— Съжалявам, Лена — казва, този път шепнешком. — Знаеш, че ако можех, щях да ти помогна.
— Да, но не можеш. — Но веднага съжалявам за думите си. Хана изглежда ужасно, точно както се чувствам аз. Очите й са подпухнали, носът й е червен, изглежда е плакала скоро, целият й вид говори, че наистина е дотичала веднага, щом е разбрала. Виждам, че е с маратонки, плисирана пола и двойно по-голяма тениска, с каквито обикновено спи. Явно е облякла първото, попаднало пред погледа й.
— Съжалявам — казвам по-меко. — Знаеш, че не искам да те обидя.
— Няма нищо.
Тя става и започва да крачи из стаята, както прави винаги, когато мисли. За секунда, не, за една част от нея, ми се иска изобщо да не бях срещала Алекс. Да върна времето в началото на лятото, когато всичко беше толкова просто и ясно; или да го върна още по-назад, до предишната есен, когато с Хана бягахме около статуята на Губернатора, учехме за изпити на пода в стаята й и дните тичаха напред към деня на процедурата ми като подредени плочки на домино.
Губернаторът. Където Алекс ме е видял за пръв път; където ми остави бележка.
И изведнъж ми хрумва нещо.
Налагам си спокойствие и питам възможно най-нехайно:
— Хана, какво стана с Алисън Давни? Не пожела да ни каже сбогом, а?
Хана спира и се втренчва в мен. Алисън Давни е нашата кодова дума, така наричаме Алекс, когато се налага да си кажем нещо за него по телефона или в имейл. Тя бърчи чело и казва предпазливо:
— Нямах възможност да се чуя с нея.
Изразът на лицето й ми говори: „Вече ти казах“.
Вдигам вежди и й кимам: „Довери ми се“.
— Ще ми се да я видя преди процедурата. — Надявам се Каръл да слуша зад вратата и да приеме това за знак, че съм се примирила. — Защото след лечението нещата ще бъдат различни.
Хана вдига рамене, после разтваря ръце: „Какво искаш да направя?“
Въздишам леко и уж сменям темата.
— Помниш ли господин Райдър? В пети клас? Как си разменяхме бележки по цял ден?
— Да — казва объркано Хана. Все още не загрява. Не бих се учудила, ако си мисли, че ударът по главата ми е отнел способността да мисля ясно.
Отново въздишам преднамерено силно, сякаш съживявам спомена за старите добри времена с Хана и това ме настройва носталгично.
— Помниш ли, когато ни хвана, че преписваме, и ни премести в двата края на стаята? Всеки път, когато искахме да си кажем нещо, острехме моливите, пишехме бележки на малки листчета, сгъвахме ги и ги мушкахме в празната саксия за цветя в дъното на класната стая? — Насилвам се да се засмея. — Веднъж ми се наложи да остря молива си осемнайсет пъти. Но не ни хвана нито веднъж.
Нещо проблясва в очите на Хана, тя притихва и застава нащрек, като сърна, която се ослушва за хищници миг преди да побегне, после се засмива и казва:
— Да, помня. Горкият господин Райдър! Нямаше и най-малка представа.
Въпреки безгрижния тон, тя сяда на леглото на Грейс, подпира лакти на коленете си и ме поглежда сериозно. Ясно, вече схваща какво всъщност й казвам, докато въздишам по Алисън Давни и господин Райдър: тя трябва да остави бележка на Алекс.