Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Той се обади в полицията и даде името, адреса и телефонния номер на човека, регистриран като купувач. В Стокхолм провериха името в регистрите и изискаха от полицията на Карлскуга да провери адреса и да види какво може да намери.
В участъка настъпи известно вълнение, когато се оказа, че човекът бил съден за опит за изнасилване на деветгодишно дете преди седем години. Прекарал три години в клиника за психично болни. След което го изписали като оздравял и го освободили.
Полицията в Карлскуга го откри на домашния му адрес жив и здрав.
Да, някога имал такъв часовник. Не, не си спомня къде е. След няколкочасов разпит в полицейското управление в Карлскуга и напомняне, че психиатричното удостоверение винаги може да се преразгледа, си спомни на кого е продал часовника.
Хокан Бенгтсон, Карлстад. Виждали се навремето, правели нещо, забравил какво. Във всеки случай му продал часовника, но нямал никакъв негов адрес и можел да даде само приблизително описание, а нямало ли вече да го пуснат да си ходи?
В регистъра не намериха нищо за Хокан Бенгтсон. Откриха двайсет и четирима души с това име в Карлстад. Половината изключиха незабавно поради несъвпадане на възрастта. На другите телефонираха. Търсенето бе значително улеснено от факта, че който можеше да говори, отпадаше от списъка.
Към девет часа вечерта бяха успели да зачеркнат всички от списъка, с изключение на един. Хокан Бенгтсон бил гимназиален учител, преподавал шведски, напуснал Карлстад, след като къщата му изгоряла при неизяснени обстоятелства.
Обадиха се на директора на училището и научиха: да, носели се слухове, че Хокан Бенгтсон… обичал децата по непристоен начин. И макар да беше събота вечер, пратиха директора да търси в училището снимка, така че се намери стара фотография на Хокан Бенгтсон в училищния албум от 1976-а.
Полицай от Карлстад, който бездруго имал работа в Стокхолм в неделя, изпрати копие по факса и потегли с оригинала в събота вечерта. Снимката пристигна в полицейското управление в Стокхолм в един часа през нощта срещу неделя, тоест половин час след като въпросният човек бе паднал през прозореца на болницата и смъртта му бе потвърдена.
Неделната сутрин бе посветена на проверката на медицински и зъболекарски картони от Карлстад, за да се удостовери, че човекът на снимката е същият, който до предишната нощ бе прикован на болничното легло, и да: той беше.
В неделя следобед проведоха съвещание в полицейското управление. Бяха сигурни, че постепенно ще изяснят с какво се бе занимавал убиецът, след като бе напуснал Карлстад, ще проучат дали престъпленията му не са били част от по-мащабен план и дали не е имало и други жертви.
Но сега нещата бяха взели нов обрат.
Престъпникът все още беше жив, на свобода, и най-важното в момента бе да научат къде е живял, тъй като имаше вероятност той да направи опит да се върне там. Движението към западните предградия може би загатваше за подобно намерение.
И така, взеха решение, че ако не бъде заловен преди пресконференцията, ще заложат на помощта на не съвсем вдъхващата доверие, но многоглава хрътка, наречена „широката общественост“.
Може би някой го бе виждал по времето, когато все още е изглеждал като на снимката, и да знае горе-долу къде е живял. А и, макар, разбира се, като много по-маловажен аргумент, полицията се нуждаеше от нещо, което да подхвърли на средствата за масово осведомяване.
И така, тримата полицаи вече седяха на дългата маса на подиума и сред журналистите настъпи оживление, когато полицейският началник със скромен жест, за който знаеше обаче колко е убедителен и драматично изразителен, вдигна уголемената училищна снимка на Хокан Бенгтсон с думите:
— Издирваният се казва Хокан Бенгтсон и преди лицето му да бъде обезобразено, е изглеждал така.
Полицейският началник направи пауза, докато апаратите щракаха и светкавиците за няколко секунди превърнаха салона в дискотека.
Разбира се, имаха копия на снимката, които щяха да раздадат на журналистите, но повечето чуждестранни вестници най-вероятно биха предпочели снимка на полицейския началник с убиеца, така да се каже, в ръцете.
След като всички получиха фотографията и бяха запознати с фактите, дойде време за въпроси. Първият, комуто се даде думата, беше от „Дагенс Нюхетер“.