Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
След вечеря, когато дамите танцуваха в жива картина, специално подготвена за случая, Сесил дойде и застана зад стола й.
— Какво има? — попита тя нелюбезно.
— Посланикът на Хабсбургите ми съобщи, че възнамерява да се върне във Виена — каза Сесил тихо. — Отказал се е от надеждите за брак между вас и ерцхерцога. Не иска да чака повече.
Тя беше твърде изтощена, за да протестира.
— О! Ще го оставим ли да си върви? — попита тя безучастно.
— Значи няма да се омъжите за ерцхерцога? — каза Сесил: това не беше точно въпрос.
— Щях да се омъжа за него, ако беше дошъл — каза тя. — Но не бих могла да се омъжа за човек, когото никога не съм виждала, и, Сесил, бог ми е свидетел, сега съм толкова сломена, че не мога да мисля за ухажване. Твърде късно е да ме спаси от войната, независимо дали ще остане или ще си замине, а аз и без друго никога не съм давала и пукната пара за него. Имам нужда от приятел, на когото мога да се доверя, не от кандидат за ръката ми, който трябва да види всичко подписано и подпечатано, преди да се съгласи да дойде при мен. Той не ми обеща нищо, а поиска всички гаранции, които един съпруг може да има.
Сесил не я поправи. Беше я виждал под домашен арест, страхуваща се от собствената си смърт, и въпреки това си мислеше, че никога не я беше виждал толкова неспособна да изпита радост, както беше на това празненство, едва втората й Коледа на трона.
— Твърде късно е — каза тъжно Елизабет, сякаш вече беше победена. — Французите са отплавали. Трябва вече да са около бреговете ни. Те не се страхуваха достатъчно от ерцхерцога, знаеха, че ще го победят, както победиха Аран. Каква полза имам от него сега, когато французите са вече в морето?
— Не падайте духом, принцесо — каза Сесил. — Все още имаме съюза с Испания. Бъдете весела. Можем да победим французите без ерцхерцога.
— Без него можем и да загубим — беше всичко, което тя каза.
Три дни по-късно Елизабет свика ново заседание на Частния съвет.
— Молих се за напътствия — каза тя. — Прекарах цялата нощ на колене. Не мога да направя това, не се осмелявам да поведа страната на война. Корабите трябва да останат в пристанището, не можем да нападнем французите.
Възцари се зашеметено мълчание, после всички зачакаха Сесил да й каже. Той се огледа наоколо в търсене на съюзник: всички до един избягваха погледа му.
— Но корабите заминаха, Ваша светлост — каза той безцеремонно.
— Заминаха? — Тя беше потресена.
— Флотилията отплава в мига, в който дадохте нареждането — каза той.
Елизабет издаде лек стон и се вкопчи във високата облегалка на един стол, когато коленете й се подгънаха.
— Как можахте да направите това, Сесил? Вие сте истински предател, щом сте ги изпратили.
Чу се как съветниците рязко си поемат дъх, и после го затаяват, когато тя си послужи с тази силна, опасна дума, но Сесил дори не трепна.
— Това беше ваша собствена заповед — каза той спокойно. — И постъпката беше правилна.
Дворът чакаше новини от Шотландия, и те пристигаха на противоречиви, мъчително неясни откъслеци, които караха хората да се скупчват в нервни, шушукащи групички по ъглите. Мнозина купуваха злато и го изпращаха извън страната — в Женева, в Германия, така че когато французите пристигнеха, както почти със сигурност щяха да сторят, да може лесно да бъде предприето бягство. Стойността на английската валута, вече почти достигнала дъното, сега се устреми към нищото.
Английският флот, безнадеждно малоброен и зле въоръжен, нямаше вяра: нямаше вяра в кралицата, която явно се беше поболяла от страх. После пристигнаха катастрофални новини: цялата английска флота, скъпоценните четиринайсет кораба на Елизабет, бяха попаднали в буря и всичките бяха изчезнали.
— Ето! — изкрещя кралицата на Сесил, пред целия Частен съвет, обзета от необуздана скръб. — Ако ми бяхте позволили да ги забавя, те щяха да избегнат бурните ветрове, и щях да имам флот, готов да отплава, вместо всичките ми кораби да са изчезнали в морето!
Сесил не каза нищо: не можеше да каже нищо.
— Моята флота! Моите кораби! — изплака жално тя. — Изгубени заради вашето нетърпение, заради вашата лудост, Сесил. И сега кралството е открито за нашествие, и нямаме морска защита, и нашите бедни момчета… изгубени в морето…
След дълги дни пристигна новината, че корабите са открити, и че флотилия от единайсет кораба от общо четиринайсетте е пуснала котва в залива при извора на река Форт, и снабдява със запаси шотландските лордове, докато те отново обсаждаха замъка Лийт.