Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
Нищо не можеше да освободи Елизабет от ужаса, обладал я като кошмар. Тя беше млада жена, едва във втората година от царуването си, и въпреки това трябваше да реши дали да поведе своето кралство на война срещу един непобедим враг, а двамата мъже, на които имаше най-голямо доверие, я бяха напуснали.
Понякога беше сигурна, че допуска грешка, породена от собственото й малодушие, в други моменти беше уверена, че предпазва страната си от катастрофа; през цялото време я измъчваше ужасът, че допуска дълбока и сериозна грешка.
— Отивам да повикам сър Робърт — прошепна Летиша Нолис на майка си, след като цяла сутрин бе гледала как Елизабет трескаво се прехвърля от едно недовършено занимание на друго.
— Не и без нейна заповед — отвърна Катерина.
— Да — настоя Летиша. — Той е единственият, който може да я утеши, а ако продължава така, тя ще се поболее и ще подлуди всички ни.
— Летис! — каза остро майка й, но момичето вече се беше измъкнало от стаята и беше отишло в покоите на сър Робърт.
Той плащаше сметки: пред него беше отворен голям сандък с пари, икономът му представяше документи и отброяваше монети за огромните разноски на конюшните.
Летиша потропа на вратата и надникна в стаята.
— Мистрес Нолис — каза Робърт с равен тон. — Това наистина е необичайна чест.
— Става въпрос за кралицата — каза тя.
Той веднага скочи: насмешливото му изражение беше изчезнало напълно:
— В безопасност ли е тя?
Летиша отбеляза как първата му мисъл беше, че Елизабет е била нападната. Значи баща й беше прав: всички те се намираха постоянно в изключителна опасност.
— В безопасност е, но много разстроена.
— Тя ли изпрати да ме повикаш?
— Не. Дойдох, без да ми нареждат. Помислих си, че ще е добре да отидете при нея.
Той й се усмихна лениво.
— Ти си изключително необикновено момиче — каза. — Защо си се нагърбила сама с такава задача?
— Тя не е на себе си — сподели Летиша. — Става дума за войната с Франция. Тя не може да реши, а трябва да вземе решение. Изгуби Сесил, а изглежда, че изгуби и вас. Няма си никого. Понякога мисли в полза на дадено решение, друг път мисли против него, но никое решение не я задоволява. Нервна е като заек, подгонен от пор.
Робърт се намръщи на непристойния й език.
— Ще дойда — каза той. — И ти благодаря, че ми каза.
Тя му хвърли закачлива усмивка изпод тъмните си ресници.
— Ако бях на мястото на кралицата, щях да искам да бъдете до мен през цялото време — каза тя. — Без значение дали има война или не.
— А как са сватбените ви планове? — попита той вежливо. — Роклята ушита ли е? Готово ли е всичко? Гори ли женихът от нетърпение?
— Благодаря ви, да — каза тя невъзмутимо. — А как е лейди Дъдли? Не е болна, надявам се? Ще дойде ли скоро в двора?
В кралските покои Елизабет седеше на стола си до огъня, дамите й се бяха пръснали из стаята в напрегнато очакване какво ли можеше да е следващото й искане. Други придворни се навъртаха наоколо с надеждата да бъдат поканени да говорят с нея, но Елизабет не желаеше да изслушва прошения, не желаеше никой да отвлича вниманието й.
Дъдли влезе, и при звука от стъпките му тя се обърна веднага. Радостта, внезапно появила се върху лицето й, не можеше да бъде прикрита. Тя се изправи на крака.
— О, Робърт!
Без друга покана той се приближи до нея и я придърпа със себе си в една прозоречна ниша, далече от любопитните погледи на дамите й.
— Знаех, че си нещастна — каза той. — Трябваше да дойда. Не можех да стоя далече от теб и миг повече.
— Как разбра? — настоя тя: не се сдържа и се наведе към него. Дори само мирисът на дрехите му, на косата му, беше дълбока утеха за нея. — Как изобщо разбра, че се нуждая от теб тъй отчаяно?