Върховното кралство [Наследникът]

Когато се стъмни, Ирдел нареди да им сервират студена вечеря и покани своя генерален щаб да се отпусне и да си почине за момент. За Лорн и Алан това най-сетне беше възможност да поговорят насаме в един ъгъл. Не бяха говорили за Меча на кралете с никого и Алан беше особено нетърпелив Лорн да му разкаже какво беше открил.

— Е? — попита той тихо.

— Гледай — каза Лорн.

Като застана така, че да попречи на недискретните погледи, Лорн отвори кесийката с оникса, която Леня му беше поверила.

— Какво е това? — попита Алан.

— Твърди се, че е камъкът, красял дръжката на Меча на кралете.

Алан отвори широко очи.

— И ти мислиш, че е вярно?

— Може би. Но това какво би доказало?

— Действително — съгласи се Алан след като помисли малко. — Но ако този оникс е автентичен, това вече не е малко. Трябва да бъде изследван от учените. И от маговете.

— При условие че умеят да си държат езиците зад зъбите. Ако този оникс е същият от Меча на кралете и това се разбере…

— Прав си. Дай ми го. Знам към кого да се обърна.

Лорн завърза кесийката и дискретно я даде на Алан. Но му се стори, че Ералс — който крадешком ги следеше — беше уловил жеста му.

— Да идем на въздух — предложи той.

Излязоха от голямата палатка на командването.

— Не ми харесва този тип — каза Лорн.

— Кой?

— Ералс.

Алан направи гримаса и смени темата или по-точно се върна на тази, която истински го интересуваше.

— Смяташ ли, че е възможно Меча на кралете да е бил намерен?

— Всъщност той никога не е бил наистина изгубен. Иргаард го е пазил и крил през всичките тези години.

— Хубав трофей. И как е попаднал в ръцете на бунтовниците?

— Загадка. Пратеничката им не пожела да ми каже.

— Защо?

— Друга загадка. За сметка на това обаче това, което пожела да ми каже, е цената, която искат. Двеста и петдесет хиляди лангри.

— Сребърни?

— Златни.

Алан не се сдържа и избухна в смях.

— Двеста и петд… И ти какво отговори?

— Нищо. Нямах сумата в себе си.

Алан се усмихна, после се обърна към Арканте, чиито укрепления в далечината бяха украсени с дълга гирлянда от блестящи факли. Нощта беше прохладна и спокойна, приятна. Голямата мъглявина беше много бледа и бавно увиваше милиарди звезди.

— Без съмнение искат много, като знаят, че ще получат по-малко — каза Алан замислено. — Това е играта на всички преговори. И в края на краищата, ако става дума наистина за Меча на кралете, дали това е много висока цена?

— Още повече че ако ние откажем, те биха могли да я предложат на други.

— Мислиш ли?

— А защо не?

Заедно обсъдиха всичко, което Лорн вече беше обмислил: възможността бунтовниците да се опитат да ги измамят, политическият и дипломатическият риск, който Върховното кралство поемаше, ако ги подкрепи против Иргаард, изключителният престиж, който ще спечели онзи, който издигнеше Меча на кралете. Можеше много да се спечели и много да се изгуби. Но несигурностите бяха прекалено многобройни и Алан не възнамеряваше да вземе решение, без да знае повече.

— Ще говоря с Естеверис — реши той. — Но в момента имаме друга, по-спешна работа.

Един слуга дойде да ги потърси.

— Рамото ти изглежда доста добре — каза Лорн, докато се връщаха към палатката.

— Много по-добре, да — отвърна Алан. — Като ново е.

Лорн не настоя повече, убеден, че Алан лъже.