Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Мислеше за този оникс, за който Леня беше поела толкова рискове, за да го донесе дотук и за който разбираше — със сигурност, която не можеше да си обясни, — че наистина е красял дръжката на Меча на кралете. Колко ли хора бяха заплатили с живота си за него? Десетки, като не се брояха спътниците на Леня и монасите рицари от командерията „Гилдер“. Доказваше ли обаче този камък, че бунтовниците от планините Галаар притежават меча? Не и абсолютно категорично. Може би бунтовниците бяха притежавали само камъка. Може би твърдяха, че са намерили Меча на кралете с цел най-накрая да бъдат чути. Или да получат с хитрост една част от двеста и петдесетте хиляди златни лангри, които искаха. Доста кратковременен план, със сигурност. И рискован. Но Леня ясно беше казала, че положението на бунтовниците е безнадеждно. Несъмнено бяха готови на всичко.
Дори да компрометират Върховното кралство, чиито отношения с Иргаард и така бяха напълно развалени. Дори да рискуват да го въвлекат във война…
Лорн бе принуден да седне на леглото.
Продължаваше да се чувства зле, тъй като неговата част от Тъмнината не можеше да свикне с мястото, където се намираше. От всички противници на Дракона на мрака Драконът на светлината и на познанието беше — справедливо — най-ожесточеният. Изложен на защитните заклинания на Ейрал, Лорн се чувстваше потиснат, следен, заплашен. Дишаше мъчително. Беше му ту топло, ту студено, а отвратителният вкус на черна жлъч не изчезваше. Учудваше се, че не беше изпитал нищо подобно в Ориал, който Бдителните кули пазеха от Тъмнината. Но там бялата магия отслабваше Тъмнината. А тук воюваше с нея.
Виене на свят принуди Лорн да легне.
С широко отворени очи за малко погледа частта от тавана, която свещта осветяваше…
… и заспа, без да разбере как.
Точно както се страхуваше, сънува и кошмарите събудиха страховете, омразите, съмненията му за миг, който го върна в Далрот, в леглото, в което агонизираше, в измъченото дъно на душата му, в самата му същност, в живата му плът. Струваше му се, че крещи и се бори — зрител на собствените си мъчения. После виденията го поразиха, избликнаха като халюцинации, дълбоко заровени в паметта му.
Видя се как насилва жена в тъмна, задънена уличка.
Как убива, без да мигне, двама мъже, паднали в безсъзнание на земята.
И как излиза сам — ужасѐн и залитащ, с кървави ръце от една кула, обвита в пламъци…
Слънцето изгряваше, когато Лорн се стресна и се събуди. Седна на леглото, задъхан, тялото му беше плувнало в пот. Не помнеше виденията си, но си спомняше мъченията и тревогите, които те му бяха наложили. Без да знае защо, дълго гледа дланите на сгърчените си ръце.
Трепереше.
В дланите му покапаха черни сълзи.
Лятото на 1548 година
Обсадата на Арканте
Единствената справедлива война е тази, която мъдростта на хората успява да избегне. Защото каквато и да е причината, поради която се изнасят знамената и се вдигат армиите, престъплението започва с първата сълза, с първия вик, с първата пролята кръв.