Нашите предци [bg]

Момъкът, който очакваше поне някакъв знак на удивление и уважение при споменаването на името на баща си, беше огорчен не толкова от думите, колкото от тона на рицаря. Помъчи се да размисли върху това, което му бе казал рицарят, ала се отказа и продължи със същото въодушевление:

— Но, рицарю, аз не се безпокоя за трибунала, вие ме разбирате, нали, а за това, дали ще мога в боя със смелостта си, с ожесточението си, което е така силно, че бих промушил не един, а сто неверници, с умението си да държа оръжие, защото аз съм добре обучен, знаете ли? Та, казвам, дали в тази голяма схватка, преди да мога да се опомня, няма да… Ако не намеря това куче, ако ми избяга, бих искал да зная как постъпвате вие, рицарю, в такива случаи, когато в боя трябва да разрешавате един свой личен въпрос, един безусловно личен и само личен въпрос…

Аджилулфо отвърна сухо:

— Придържам се строго към нарежданията. Прави и ти така и няма да сбъркаш.

— Простете ми — рече момъкът, застанал като вкаменен, — не исках да ви досаждам. Но ще ми бъде приятно да се пофехтовам с един рицар! Защото, знаете ли, във фехтовката съм майстор, но понякога сутрин рано мускулите ми са като вцепенени, студени, не реагират както искам. И на вас ли се случва така?

— На мене не — заяви Аджилулфо, като му обърна гръб и си тръгна.

Момъкът пое към лагера. Беше настъпила сутрешната дрезгавина преди зазоряване. Между шатрите се забелязваше първото раздвижване. Щабовете бяха на крак още преди сигнала за ставане. В офицерските шатри и в ротните канцеларии се запалваха факли, за да разсеят полумрака, който се оцеждаше от небето. Дали наистина настъпващият ден щеше да бъде ден на сражение, както се носеше слух още от вечерта? Новобранецът бе обзет от вълнение; ала вълнението му беше много по-различно от това, което очакваше и което го бе довело чак дотук; или по-точно, безпокоеше се дали ще се почувства сигурен и уверен сега, когато му се струваше, че всичко, до което се докосва, кънти като кухо.

Срещаше рицари, пристегнати вече в лъснатите брони, с кръгли пернати шлемове и покрито от забралото лице. Момъкът се обръщаше да ги изгледа и го обземаше желание да им подражава, да извива гордо стан като тях, така, сякаш бронята, шлемът и нараменниците са едно цяло. Ето го най-сетне сред непобедимите рицари, ето че е готов да им съперничи в боя с оръжие в ръка, да стане като тях! Ала двамата рицари, след които вървеше, вместо да се качат на конете си, седнаха зад една маса, отрупана с книжа; вероятно това бяха двама големи военачалници. Момъкът изтича да им се представи:

— Рамбалдо ди Росилионе, бакалавър, син на покойния маркиз Герардо! Дойдох да се зачисля, за да отмъстя за баща си, загинал геройски под стените на Севиля!

Двамата хващат пернатите си шлемове, повдигат ги, като откачат подбрадника от нашийника, и ги поставят на масата. Под шлемовете се показват две плешиви жълтеникави глави, две лица с повехнала, набръчкана кожа и проскубани мустаци — две лица на писарушки, на стари архиварски плъхове.