Добрият вълк [bg]

Кучето Рат ги залая, когато влязоха в градината на Ивон и Том. Том ги посрещна, загорял от слънцето, ухаещ на одеколон, усмихваше се, все едно всичко на света е прекрасно. Беше жизнерадостен, дружелюбен и извънредно общителен, без да е плиткоумен. И сега беше в празнично настроение, докато говореше с Лотар на лош немски, който беше учил в училище.

Софи прегърна Ивон в кухнята. Прегръдката продължи няколко секунди по-дълго от обикновено. Софи чу тих звук откъм майка си, нещо като въздишка, освобождаване от болката. Издишване, което показваше, че най-после се отпуска. Правеше го при всяка тяхна среща, откакто Софи се беше върнала у дома.

— Помогни ми за салатата — помоли Ивон, макар че тя беше готова и чакаше в хладилника под найлоново фолио.

Седнаха около масата в трапезарията. Вратата към верандата беше отворена, пропускаше топлината и шумовете на лятната вечер. Беше най-обикновена неделна вечеря, втората им, откакто се прибраха у дома. Сега сякаш времето беше спряло, сякаш нищо не се беше случило. Само че беше, беше се случило. Алберт и Лотар бяха неразделни… Никаква радост у тях, но може би надежда, че животът ще стане по-хубав… Сега пред тях стоеше нещо неизвестно. Беше им нужно време да се възстановят. Дълго време. Някои рани нямаше да зараснат никога.

И Йенс, отпуснат на стола, с ръка върху облегалката на Лотар, салфетка на лявото коляно. Засмя се на нещо. Тя го обичаше толкова силно… После Софи погледна майка си. Ивон слушаше щастливо нещо, което Алберт разказваше, очите й срещнаха тези на Софи, спряха се, усмивката й се измени леко, усмихваше се със затворени устни, леко вдигнати вежди. Приятелска усмивка, в която участваха и очите. Изражението на Ивон казваше ясно: Всичко свърши. Ти се справи, Софи… Вече няма от какво да се криеш.