Добрият вълк [bg]

— Продължаваме напред — рече той, пусна десницата на Еди и се скри в множеството при изхода към „Васагатан“.

Еди остана сред гъмжилото от пътници. Той се намираше в центъра, в окото на бурята. Можеше да отиде където пожелае, да прави каквото пожелае. Решенията нямаха край, точно както потокът от хора течеше около него от всички посоки.

Поне такова беше усещането. Но чувствата и реалността не бяха едно и също, свободният избор беше химера. Еди знаеше какво трябва да стори. Винаги го е знаел. Имаше само един път.

Той се обади на Каролине:

— Нуждая се от помощта ти.

Срещнаха се час по-късно в Гамла стан, тръгнаха пеш надолу по „Стуршюркобринкен“. Туристи, жега и шведски знамена. Тя го държеше под ръка. Харесваше му. Че беше близо до него, че не го пускаше.

— Бях сигурен, че ще умра — проговори Еди. — Когато Томи ми преряза вените и ме остави в апартамента… Когато тръгнах след теб в Колумбия… Когато вървях през джунглата към къщата на Игнасио… Когато застрелях мъжа, който те държеше… Но не стана. Смъртта така и не дойде.

— Което е хубаво — усмихна се тя леко. Стисна го по-силно.

— Да, само че е по-сложно.

— Как е възможно? — почти се засмя тя.

— Смъртта, която мислех, че идва, трябваше да е изкупление за престъплението, което извърших…

Тя замълча. Този въпрос беше възникнал още при втората им среща.

— Пребих едно момче. То умря…

Еди го каза направо, не намери друг начин.

Тя го пусна. Продължиха да вървят един до друг.

— Кой беше той?

— Рикард Егнел… двайсетина годишен. От Норурт. Срещнахме се в една градинка, той и приятелчетата му… и аз.

— И никой не знае? — попита тя.

— Томи Янсон знаеше. С това ме държеше.

— А Томи вече го няма.

Еди не отговори.

— Кога стана това?

— Много отдавна.

— Може би трябва да помислиш още малко — предложи тя.

Той й се усмихна тъжно.

— Мислих. Дълги години. Отново и отново, всяка безсънна нощ.

Тя не каза нищо, загледа се в калдъръма.

— Трябва да се видя с родителите му — продължи Еди. — Искам да ми помогнеш. Моля те да дойдеш с мен, да им обясниш, че седя в автомобила отпред, че ако искат да чуят какво точно се случи, аз ще им разкажа. Но не мога да позвъня на вратата им сам.

Каролине спря, все така пребледняла. Погледна го тъжно.

— Знаеш какво означава това, нали?

Той кимна.

— Зная.

Тя го изгледа ядно.

— Какво мислиш? — подпита я той.

Тя отклони поглед.

— Просто се държа егоистично — промърмори тя тихо.

Поеха на север. Каролине шофираше. На магистралата хвана ръката му, сложи я на коленете си, останаха така. Времето беше топло и приятно. Еди остана в колата, а Каролине отиде да позвъни на вратата. Старият Егнел отвори. Известно време разговаряха, след това той я покани вътре и затвори вратата.