Добрият вълк [bg]

— Да — едва прошепна тя.

— Как реагира?

— Затръшна вратата.

— А после?

— После излезе, поотупа се, опита се да се държи естествено.

— Тъжен ли е?

— Да, разбира се, но просто не знае какво да прави… С времето ще дойде на себе си.

— Хектор пожертва ли се?

Тя се вгледа в Алберт; в него се таеше скрито отчаяние.

— Да — промълви тя предпазливо. — Така мисля.

— За кого?

— За Лотар, за мен, за теб… за себе си…

Алберт сведе очи, замисли се.

— Как се чувстваш, Алберт?

— Не знам — прошепна той.

Погледът — празен. Мислите — разпилени. Минаха няколко минути. Той се заозърта бързо. Не толкова за географското местоположение, колкото за цялата ситуация… съществуването.

— Е, у дома ли сме вече? — попита.

Тя помисли.

— Да, у дома сме — рече тихо.

Той въздъхна и прошепна: окей.

Софи хвана инвалидния стол. Поеха през гъмжилото от хора в залата.

— Изглеждаше почти щастлив. Хектор — обади се Алберт. — Изглеждаше в мир с всичко, когато зае мястото ми.

Софи буташе стола към изхода.

Най-после дойде и плачът.

Тя отвори очи. Таванът беше бял. Леглото, в което спеше Софи, беше широко. Големи дебели възглавници, спално бельо от египетски памук. Имаше чувство, че е била в безсъзнание. Когато пристигнаха в апартамента на Йенс предишната вечер, се беше предала на съня. Не сънува нищо, само спа дълбоко и дълго. А сега беше започнал нов ден.

Горната част на украсения с шпроси прозорец беше открехната. На улицата се затръшна врата на автомобил. Някъде наблизо се чуваше гълъб. Беше кацнал на фасадата точно до прозореца, гукаше, после разпери крила и излетя.

Софи стъпи на мокета. Беше мек и скъп. Тя стана, облече халата, който висеше на вратата на гардероба.

Лотар и Йенс седяха в кухнята и попълваха някакви документи. Софи седна при тях, хвана Лотар за ръка.

— Какво правите?

— Попълваме бланки. Немското училище на „Карлавеген“ ще приеме Лотар веднага.

Тя погледна Лотар в очите. Той й се усмихна леко; както винаги, се стараеше да се държи спокойно и позитивно.

— Ще се справиш ли, Лотар? — попита го.

— Така мисля.

— Ще започнем оттук. Никой не е толкова лош, че да не може да се промени — рече тя.

— Направил съм кафе — каза й Йенс, докато зачеркваше отделните въпроси от бланката.

Софи стана, тръгна към кухненския плот.

— Къде е Алберт? — попита.

— Отиде до центъра — отговори Йенс.

Алберт въртеше колелата бързо и целенасочено надолу към парка „Хумлегорден“. Там понамали скоростта; разхождаше се под дърветата, беше топло и красиво, столът цъкаше приятно.

Оттам навлезе в гъмжилото на „Стюреплан“, надолу до „Страндвеген“ и „Нюбрувикен“, купи си безалкохолно, разхождаше се и гледаше хората, водата, всичко. Слънцето грееше, чайките се носеха високо в синьото небе и надаваха крясъци. Той спря на ръба на кея. Там беше закотвено корабче, поне стогодишно, тънко и дълго, шведският флаг се развяваше леко от вятъра.