Добрият вълк [bg]

— Не знам. Не се страхувай — избоботи руснакът, докато се озърташе и чакаше очите му да привикнат със светлината. — Добре ли си?

— Не знам — промълви Алберт, погледна през прозореца. Движеха се по централните улици на Мюнхен. Беше един най-обикновен ден в града. Хората навън бяха облечени леко заради топлото време.

— Насочиха пистолет към главата ми — проговори Алберт.

— Кой го направи?

— Един от хората на Ханке.

— Просто ей така?

— Не, беше планирано. Найлон на пода, видеокамера, която да документира.

— Какво стана?

— Ралф спомена за размяна; щели да ме разменят. Но не се получило.

Алберт се загледа навън. Движеха се по тясна улица. Триетажни сгради покрай тротоара.

— Точно усещах как натиска спусъка и някой затропа по врата и му извика да спре.

Алберт почти можеше да усети през две седалки как емоциите на Михаил клокочат. Стаен, изгарящ гняв.

Ванът спря на голям площад, „Мариенплац“.

Изведоха Алберт и Михаил навън. Всичко стана много бързо.

— Чакайте тук — нареди един от хората на Ханке.

Ванът изчезна. Михаил хвана инвалидния стол, потупа Алберт по рамото с грамадната си длан.

— Не се страхувай, вече съм тук — прошепна му.

Огледаха се. Алберт не забелязваше нищо особено. Времето течеше. След малко Михаил приклекна до него, посочи високата статуя на площада.

Алберт присви очи. Видя Лешек, Соня… и Хектор. Стояха заедно, Соня прегръщаше Хектор. Не го пускаше. Лешек ги раздели внимателно. След това Хектор се обърна и тръгна към Алберт и Михаил.

Носеше светла риза с навити ръкави. Движеше се целенасочено, мина на десетина метра покрай тях. Кимна леко на Михаил и се усмихна на Алберт. Изглеждаше едва ли не щастлив, помисли си Алберт. Все едно е изпаднал в някакво състояние… Душевен мир може би…

Хектор се отдалечи.

Соня и Лешек внезапно се озоваха до тях. Алберт не ги беше видял да идват. Соня потънала в сълзи, Лешек блед, но овладян.

— Елате с нас.

Те взеха Алберт и Михаил със себе си и се насочиха към западния край на площада, към чакащ микробус с отворена странична врата. Качиха Алберт по рампа. Всичко ставаше много бързо. Навлязоха в градските задръствания.

— Каквото си мисля ли става? — Михаил насочи въпроса си към Соня и Лешек. Лешек кимна иззад волана.

— Какво си мислиш? — обади се Алберт.

— Ето ти я размяната — отговори руснакът.

Отново. Алберт разбираше… и не разбираше.

Соня се обърна, протегна се, хвана Алберт за ръка. Беше съсипана, посивяла от мъка, по бузите й се стичаха сълзи.

— Не бива никога да изпитваш вина заради това, Алберт. Ти нямаш нищо общо. И сега си свободен.

Само че той изпитваше вина. Огромна вина.

След като се увери, че на инвалидния стол седи истинският Алберт Бринкман, Хектор последва инструкциите и прекоси площада. След няколко крачки се обърна. Видя Лешек и Соня да отиват при Михаил и Алберт. Споходи го жестоко чувство, че е изоставен, но бързо го потисна. Постара се да запази самообладание.

Осем мъже, които се бяха движили анонимно по площада, сега се насочиха към Хектор и оформиха невидим кръг около него, докато той не се качи в една от трите чакащи на улицата до площада коли.