Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Младият офицер изглежда познаваше Люсиен и веднага ги въведе в стаята. Карес се отпусна върху предложения й стол. Тя се заслуша в обяснението на Люсиен.
— Значи освен убитата, в къщата нямаше никой, мадам Сент Амант? — попита капитанът, готов да запише отговора й.
— Никой, капитане — отвърна тя.
— Е, това се случва много често в Нови Орлеан, особено сред африканците. Тъй като жената е била замесена с вуду, напълно възможно е да я е убил някой от съмишлениците й. Може би никога няма да узнаем това — каза капитанът и се облегна на стола си.
— Но вие не можете да оставите нещата просто така и да позволите на убиеца й да се измъкне безнаказано.
— Мадам Сент Амант, знаете ли колко трупове намираме всяка сутрин в Нови Орлеан? Ако се занимавам с всеки случай, не трябва да правя нищо друго. Повечето са убийци, крадци, или африканци, поклонници на вуду, като бившата ви икономка. Не се занимаваме с вуду церемониите. На африканците им е разрешена тяхната религия, разбира се, в известни граници. Това ги задоволява и успокоява, ако разбирате какво имам предвид.
— Мисля, че ви разбирам твърде добре, капитане — каза хладно Карес.
— Много добре — добави капитанът, с което сметна разговора за приключен. — Ще уведомя собственика на погребалната къща, ако поемете разноските, мосю.
— Ще ги поема — отвърна нервно Люсиен и подаде ръка на Карес.
Тя държа устата си затворена, докато излязоха от сградата на охранителния корпус.
— Те няма да направят нищо, за да открият убиеца на Доминик, понеже е цветнокожа — каза тя с отвращение.
— Това е част от Нови Орлеан, грозен факт от живота. Това именно е направило Доминик такава, каквато беше. Тя се е чувствала толкова безпомощна между тези два свята, че не й е оставало нищо друго, освен да търси силата на вуду. Мисля, че дори не можем да си представим бремето, което е носила.
— Прав си, това обяснява всичко.
— Още една пряка и ще бъдем вкъщи — рече Люсиен, усетил притеснението й. — Мисля, че и на двамата ни е необходимо бренди.
— Наистина — каза Карес.
Щяха да й бъдат необходими няколко брендита, за да му разкаже за змията в гардероба. Внезапно й хрумна, че не е било възможно да я е поставила Доминик. Тя е била мъртва по това време. Кой в Нови Орлеан желаеше смъртта й?
Камбаните на църквата отброиха четири следобед, когато Люсиен се опита да отвори градинската порта. За негова изненада, тя се оказа заключена.
— Имахме неприятности, след като ти замина, и наредих да заключат всички входове.
— Какви неприятности?
Тя му разказа набързо, докато вървяха към главния вход. Напълно разбираше нервното му хлопане по вратата, след този разказ. Раймонд дойде да им отвори.
— Мадам, Мариет ви чака в кухнята — информира я той.
— Раймонд, нека Мариет дойде в салона да разговаря с мадам, а след като предадеш съобщението, ела с мен горе, за да обсъдим случилото се — нареди Люсиен на младия мъж.
— Какъв ужасен ден — каза Карес, като влязоха в салона.
Люсиен се отправи към масата до камината, където имаше бутилка бренди и чаши.
— Съгласен съм — отвърна той с напрегнат глас, сипа кехлибарена течност в две чаши и й подаде едната.
Тя отпи и изчака питието да затопли и отпусне сетивата й.
— Мадам, съжалявам, но Мариет си е тръгнала — съобщи притеснено Раймонд. — Решила е да се върне в шивачницата.
— Разбирам — каза Карес. — Кой може да обвини младата жена? Тя вероятно е чула какво се е случило тук рано следобед.
— Само това ли каза? — попита Люсиен.
— Н… не, каза, че няма да работи в омагьосана къща — заекна Раймонд.
— Това е всичко, Раймонд. Ще се видим горе — освободи го Люсиен с отпаднал глас.
— Изглежда бедната Доминик е успяла да убеди някой. — Той погледна портрета на лудата Габриел и каза саркастично: — Може би Мариет е права и домът на Сент Амант е прокълнат.
— Не си мисли подобни глупости — каза Карес и застана до него. Мъката, която прочете по лицето му, накара сърцето й да се свие от болка. — Не се измъчвай, скъпи мой, с болките от миналото.
Той остави чашата си върху мрамора на камината, обърна се и взе лицето й в ръце.
— Не трябваше да се женя за теб, скъпа. Върви си, върви, преди да ти сторят зло. Бягай от тази къща и никога не се обръщай назад!
Но блесналите му очи изгаряха душата й и говореха друго, говореха за силната му страст и отчаяние. Тези любими очи общуваха със сърцето й, поглъщаха я, сякаш повече нямаше да я видят.